— Значи, ако съм разбрал правилно, копчетата са принадлежали на Мингис Фаркър, така ли? — Маклейн вдигна пликчетата.
— Той ги е купил, но тук е записано, че е поръчал на кутията да се гравира надпис: „На Албърт Мингис Фаркър по случай пълнолетието му. 13 август 1932 г.“.
— Маклейн, трябва да си поговорим. Ела в кабинета ми.
Маклейн се закова намясто. Дъгит се показа от кабинета на Макинтайър в момента, в който с детектив Макбрайд минаваха покрай него. Бавно се обърна, за да се изправи лице в лице с дразнителя си.
— Спешно ли е? Имам важна следа в случая с ритуалното убийство.
— Сигурен съм, че човек, мъртъв от шейсет години, може да почака още ден-два, инспекторе. — Лицето на Дъгит беше червено като домат, което бе лош знак.
— Така е, но и убийците не стават по-млади с времето. Искам да заловя поне един от тях жив.
— Както и да е, това е важно.
— Добре, сър. — Маклейн се обърна към Макбрайд и му подаде пликчетата: — Детектив, занеси ги в оперативната стая и се постарай да изровиш колкото може повече сведения за Албърт Фаркър. Трябва да има доклад за смъртта му.
Макбрайд взе пликчетата и забърза по коридора. Маклейн го изпрати с поглед — достатъчно дълго, за да подчертае важността на задачата пред Дъгит, сетне го последна до кабинета му. Беше по-голям от неговата стаичка, имаше място дори за два фотьойла и ниска масичка. Дъгит затвори вратата към безлюдния и тих коридор, но не седна.
— Искам да знам какви точно са били отношенията ти е Джонас Карстеърс — каза той.
— В какъв смисъл? — Стаята сякаш се смали и изтръпнал, Маклейн се подпря на вратата.
— Знаеш какво имам предвид, Маклейн. Бил си пръв на местопрестъплението, открил си трупа. Защо Карстеърс те е поканил в дома си?
— Откъде знаете, че го е направил, сър?
Дъгит вдигна от бюрото си лист хартия.
— Защото в ръката си държа разпечатка на телефонен разговор между вас. Проведен, бих добавил, само няколко часа преди смъртта му.
Маклейн се зачуди как Дъгит се е добрал до разпечатката, но се досети, че обаждането на Карстеърс беше пренасочено от участъка към радиостанцията на Макбрайд. Разбира се, че е било записано.
— След като сте прочели разпечатката, сър, би трябвало да знаете, че Карстеърс искаше да подпиша някакви документи, засягащи имота на починалата ми баба. Покани ме на вечеря, предполагам, вероятно защото е разбрал, че ми е невъзможно да го посетя в кантората през деня.
— Това изглежда ли ти като обичайно поведение на адвокат? Можеше просто да ти изпрати документите по куриер.
— Дали е обичайно за старши съдружник в престижна адвокатска кантора да се занимае лично с изпълнението на нечие завещание? Или да присъства на нечие погребение? Господин Карстеърс беше стар приятел на баба ми. Предполагам, че е приел за свой личен дълг да се погрижи за коректното уреждане на делата й.
— Ами тези поверителни съобщения, които баба ти му е поръчала да ги предаде? — Дъгит четеше от листа. — За какво се отнасят?
— На официален разпит ли съм подложен, сър? Ако е така, не трябва ли да го записваме? Освен това да го водите в присъствието на още един полицейски служител?
— Разбира се, че не е официален разпит, човече! Не си заподозрян. Само искам да разбера обстоятелствата около откриването на трупа. — Лицето на Дъгит почервеня още повече.
— Не виждам каква връзка има завещанието на баба ми.