— Не виждаш ли? Добре, тогава ми обясни защо преди няколко дни самият Карстеърс е променил собственото си завещание.
— Нямам представа за какво говорите, сър. Запознах се с него едва преди седмица. Дори не бих казал, че го познавам.
Дъгит остави разпечатката на бюрото си и вдигна друг лист. Оказа се копие на заглавната страница от някакъв документ с букви, размазани по обичайния за факсовете начин. Най-отгоре бяха телефонният номер и името на изпращача — кантора „Карстеърс Уедъл“.
— Според теб каква е причината да завещае цялото си състояние на теб?
35.
Навъсения Боб четеше вестника си, вдигнал крака на масата с веществените доказателства, когато Маклейн най-накрая се добра до стаята.
— Всичко наред ли е, сър? Имате вид на човек, намерил червей в ябълката си.
— Какво? А, не. Добре съм. Боб. Малко съм шокиран. — Той съобщи на сержанта новините.
— Мамка му! Ударихте джакпота. Какво ще кажете да ми заемете някоя и друга десетачка?
— Не е смешно, Боб. Оставил ми е всичко, освен активите на фирмата. Защо, по дяволите, му е било да го прави?
— Нямам представа. Може да няма наследници. Може да си е падал по баба ви и да е решил, че е по-добре да остави всичко на вас, отколкото на някой приют за бездомни животни.
„Да си е падал по баба ви“. Думите на Боб събудиха спомен, потиснат от пороя скорошни събития. Няколко снимки в пустата й спалня. Мъж, който не е дядо му, но прилича на баща му. Който прилича и на него самия. Възможно ли е да е бил младият Карстеърс? Дали? Не. Баба му никога не би направила такова нещо. Или пък…?
— Променил го е едва миналата седмица — отговори Маклейн на въпроса на Боб, както всъщност и на своя. Опита се да възстанови в съзнанието си малкото разговори, които бе провел със стария адвокат след смъртта на баба си. Беше се държал любезно, на моменти почти фамилиарно. На погребението обаче беше разсеян и явно чакаше някой да се появи. После дойде странният разговор следобеда, преди да бъде убит. За какво ставаше дума? Какво послание от баба му трябваше да му предаде? Дали не беше нещо, което самият Карстеърс е искал да му каже? Нещо бе смутило стареца. Само дето никога нямаше да научи какво.
— Не знам от какво се оплаквате, сър. Не е често срещано явление адвокат да дава пари.
Маклейн се опита да се усмихне на шегата, но установи, че му е трудно да го направи, затова попита:
— Къде е детектив Макбрайд?
— Отиде до вестник „Скотсмън“. Спомена нещо за ровене в архивите им.
— Ще търси информация за Албърт Фаркър. Добре. Докъде стигнахме с Макреди?
Навъсения Боб остави вестника си, свали крака от масата и се поизправи на стола.
— Идентифицирахме предмети от пет обира. Не всичко, обявено за откраднато, е тук, но имаме достатъчно, за да пъхнем Макреди задълго зад решетките. От компютърния отдел също докладваха, че са почти готови с компютъра му. Съмнявам се, че този път ще се отърве, колкото и хитър адвокат да си наеме.
— Добре. Ами копчето за ръкавели? В компютъра му има ли информация или адрес, свързани с него?
Навъсения Боб разрови купчината пликчета на бюрото си, измъкна тънко снопче листове и взе да ги разгръща, докато накрая попадна на това, което търсеше.
— Преди седем години е било откраднато от някакъв адрес в Пеникук. Госпожица Луиза Емерсън.
— Кражбата регистрирана ли е в полицията?
— Ще проверя, сър. — Навъсения Боб се премести на лаптопа и чукна няколко клавиша. — В базата данни няма нищо за този адрес или това име.
— Не съм се и надявал. Докарай една кола, Боб. Отиваме на разходка.
Градчето Пеникук се беше сгушило в малка долина на петнайсет километра южно от Единбург, а криволичещата река Еск го пресичаше по средата. Маклейн имаше полуизбледнели спомени за семейни екскурзии през уикенда до Бордърс, със спиране за сладолед в „Джапети“ по пътя към историческите забележителности. Отегчаваше се до смърт от студените древни постройки, но обичаше да седи на задната седалка в колата на баща си, да гледа как пустата и дива местност отвън профучава покрай тях, да заспива от ритмичния звук на гумите по шосето и шума на двигателя. Обичаше и сладолед. Оттогава досега градът се беше разраснал по хълмовете, както и на север, в посока към казармите. Главната улица бе превърната в пешеходна зона, „Джапети“ отдавна го нямаше, а на негово място се издигаше безличен супермаркет.
Къщата, която търсеха, бе горе-долу извън границите на града, накрай шосето за Пентланд Хилс. Отделена от пътя с голяма градина и заобиколена от големи дървета, къщата бе построена от тъмночервен пясъчник, имаше високи тесни прозорци и островръх покрив. Най-вероятно бивш дом на духовник от времената, когато от свещениците се очаквало да имат дузина деца. Колата пое по дългата чакълена алея и когато спря пред каменната веранда, тумба кутрета изхвърчаха през вратата с възбуден писклив лай.