— Пада си малко чудачка — констатира Макбрайд очевидното.
— Спор няма. — Маклейн пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Запътиха се към участъка. — Макар че ще е по-точно, ако кажем „чудак“ — допълни.
— Чудак ли? — Макбрайд направи още три крачки. Дори май бяха четири, след което се обърна към Маклейн: — Искате да кажете, че тя е… той?
— Жените с адамова ябълка са рядкост, Стюарт. Или с толкова едри ръце. Готов съм да се обзаложа, че за този пищен бюст по-голям принос имат подплънките, отколкото природата.
— Значи, мадам Роуз е шарлатанка. Тоест шарлатанин. При това в много отношения.
— Е, не бих отписал така лесно гледането на ръка. Всеки, който е достатъчно глупав, за да се раздели доброволно с парите си за подобно нещо, заслужава да му ги вземат. Поне така мисля. А тя… той всъщност ни беше от полза.
Макбрайд притискаше към гърдите си пакета с книгата, грижливо опакована от мадам Роуз. Настоя да получи разписка, че им я е дала, когато Маклейн попита дали би могъл да я вземе като веществено доказателство. Петцифрената сума, която обяви за нейна стойност, беше може би преувеличена, но младият детектив реши да не спори.
— Вече имаме копчето за ръкавели — каза той. — Трябва ли ни и книгата? Знаем, че го е извършил Бърти Фаркър.
— Винаги е добре да има допълнително потвърждение.
Освен това в книгата имаше нещо. Искаше му се да я разгледа по-обстойно, макар онази важна страница да липсваше.
— Едно нещо ме притеснява, сър.
— Само едно?
— Добре де. — Макбрайд направи кратка пауза, сякаш си събираше мислите или просто не беше сигурен в това, което искаше да каже. — Книгата. Мадам Роуз. Все едно дали е тя или той, книгата вече бе извадена и оставена на бюрото. Дори страницата беше отбелязана.
— Направи ми впечатление.
— Откъде знаеше какво ще попитаме?
40.
— Горе-долу прилича на него, но май беше малко по-тъмен. Не, този. Или може би този?
Маклейн никога не бе влизал в светая светих на госпожа Маккъчън, макар повече от петнайсет години да живееха в един и същи блок. Въпреки това, нищо в апартамента й не го изненада. Всичко беше точно такова, каквото си го бе представял. Разположението на всекидневната бе като неговото три етажа по-горе, но с това приликите свършваха. Пълно беше с дрънкулки, най-вече красиви викториански кутии за шоколадови бонбони и шотландски национални знаменца. Голямото помещение беше буквално отесняло. Плюс котките. След десет се отказа да ги брои, защото не беше сигурен дали не е повторил някоя. Взираха се в него от рафтовете, от столовете, усукваха се около краката му, докато накрая вече не смееше да помръдне. За сядане не можеше да става и въпрос.
— Не знам, миличка. Всичките изглеждат доста зловещо, не мислиш ли? Няма ли някой усмихнат? Тоя, дето го видях, беше ухилен до уши.
Полицай Алисън Кид беше седнала до старицата на дивана, като нищо по-стар и от двете, взети заедно. На облегалката му беше метната фина дантелена покривка, а други две красяха дълбоките фотьойли, от които в момента ги наблюдаваха множество подозрителни котешки очички и потрепваха тънки мустаци. Въпреки котките, всичко в претъпканата стая бе чисто и подредено, просто въпросното всичко бе твърде много. За негова изненада, вътре миришеше само на лак за дърво и старост. Съдейки обаче по миризмата във входа и по стълбището, госпожа Маккъчън определено бе приучила котките да си вършат работата извън апартамента.
— Този. Мисля, че е този. — Старицата се взираше през очилата си в лаптопа, донесен от полицай Кид. Беше пълен със снимки на заподозрени, имаше и софтуер за фотороботи. Досега бяха разглеждали само готови снимки, като сред тях бяха сложили и няколко на Макреди. Освен това се стараеха да не пият от предложения им чай. Когато дойдоха, Маклейн видя как го приготвя госпожа Маккъчън — по едно пакетче във всяка чаша и едно в чайника. Жалко, че чайникът събираше само около половин литър. — Да, вече съм сигурна. Имаше същите особени очи. Прекалено сближени. С тях изглеждаше някак… хм, смахнат.