Въздухът леко се раздвижи, когато някой седна до него. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е, тъй като би разпознал аромата навсякъде и по всяко време: смесица от миризма на канцелария, притеснение и капка „Шанел“.
— Как е Алисън? — Гласът на главен инспектор Макинтайър прозвуча уморено. Маклейн знаеше как се чувства тя.
— Докторите се чудят как е пристигнала тук жива. В момента я оперират.
— Какво се случи, Тони?
— Шофьор беглец. Умишлен удар. Мисля, че аз бях целта. — Ето, каза го на глас. Официално обяви параноята си.
Макинтайър пое дълбоко въздух, задържа го за момент, сякаш да насъбере смелост за въпроса:
— Сигурен ли си?
— Сигурен? Не. Вече не знам в какво мога да бъда сигурен. — Антъни потърка сухите си очи. Почуди се дали би изтълкувала сълзите му погрешно. — Тя видя идващата кола. Говоря за полицай Кид. Изблъска ме встрани. Можеше да спаси себе си, но инстинктивно помогна първо на мен.
— Тя е добро ченге.
На Маклейн му направи впечатление, че Макинтайър не добави „и ще стигне далеч“. По-вероятно беше никога да не отиде никъде. Не и без инвалидна количка.
— Впрочем какво правехте там?
Това беше трудната част.
— Връщахме се в участъка. Полицай Кид ми помогна да идентифицирам лицето, което преди няколко нощи се е навъртало около апартамента ми в мое отсъствие. Една съседка го видяла и решила, че изглежда подозрително. — Прозвуча направо жалко.
— Макреди? — Макинтайър го каза с едва доловима въпросителна интонация, но Маклейн усети, че не очаква отговор.
Въпреки това кимна.
— И защо сержант Леърд не е провел разпознаването? Тони, казах ти да стоиш далеч от Макреди. Той си играе с теб.
— Той се опитва да ме убие. Това прави.
— Сигурен ли си? Не преувеличаваш ли малко?
„Не, защото копелето подхвърли петдесет бона и кило кокаин в къщата на баба ми, за да ме натопи, но аз не реагирах, както е очаквал, затова е решил да действа по-директно.“ Маклейн си го каза наум, а на глас изрече:
— Ще ми бъде доста трудно да свидетелствам срещу него, ако съм мъртъв.
— Успокой се, Тони. Не ти отива да драматизираш. Освен това, според дежурния сержант, в четири следобед, когато си се обадил да съобщиш за инцидента. Фъргюс Макреди е давал показания в участъка заедно с изтупания си скъпоплатен адвокат.
— Той никога не би го извършил лично, а би платил на друг. Хващам се на бас, че сам е предложил да дойде точно днес следобед. Така си осигурява идеалното алиби.
Макинтайър бавно издиша и облегна глава на стената.
— Много ме затрудняваш, Тони.
— Аз? — Той завъртя глава към шефката си, но тя не отвърна на погледа му. Вместо това заговори на празното пространство:
— Прибери се. Наспи се. Тук с нищо не можеш да помогнеш.
— Но аз трябва…
— Трябва да се прибереш. Дори в момента да не осъзнаваш шока, съвсем скоро това ще се случи. Трябва ли да го формулирам като заповед?
Маклейн се отпусна на стола и се призна за победен. Мразеше, когато шефката е права.
— Не, не трябва — каза той.
— Добре, защото това, което следва, е заповед. Не искам да идваш на работа до другата седмица.
— Моля? Та днес е едва четвъртък.
— До другата седмица, Тони. — Макинтайър най-сетне го погледна. — Можеш да ми напишеш подробен доклад за случилото се този следобед. След което не искам да чувам за теб до идния понеделник.
— Ами Макреди?
— Не се тревожи за него. Имаш свидетел, който твърди, че го е видял да се навърта около апартамента ти, което си е чиста проба нарушение на условията за пускане под гаранция. — Макинтайър извади телефона си, но не се обади на никого. — Известно време няма да ви създава проблеми.