— Благодаря. — Маклейн облегна глава назад и лекичко я чукна в стената. — Сигурна ли сте, че…
— Стой настрана от това. Ако си прав и някой те е взел на мушка, не може да продължиш участието си в разследването. Не може и да тормозиш Макреди на всяка крачка. Всичко трябва да е по правилата, Тони. Остави го на мен. Оттук нататък поемам лично разследването, така че веднага ще науча, ако си навреш носа, където не му е работата.
— Аз…
— Върви си, инспекторе. Да не съм чула и дума повече. — Макинтайър се изправи, а ръцете й несъзнателно пригладиха гънките по униформата, когато се обърна и си тръгна. Маклейн я проследи с поглед и отново се вторачи в стената.
Полицай Алисън Кид бе преместена от операционната в интензивното отделение към един и петнайсет през нощта. Лекарите се надяваха, че осемчасовата операция е спасила живота и, но за всеки случай я поставиха в изкуствена кома. Със сигурност нямаше да проходи отново, освен ако някой измислеше начин за регенериране на прекъснати нерви в гръбначния мозък. Само времето щеше да покаже дали щеше да използва ръцете си и да контролира пикочния си мехур. Освен това имаше и риск да не излезе от комата.
Лекарката, която съобщи всичко това на Маклейн, изглеждаше прекалено млада, за да е завършила отдавна медицина, но явно бе наясно с това, което правеше. Беше умерена оптимистка. Точните й думи бяха — шансове, подобри от петдесет на петдесет. Начинът, по който го изрече, предполагаше, че новината е добра, а на лицето й се изписа уморена усмивка в подкрепа на прогнозата. Казаното от нея не му даде покой в таксито по целия път към къщи. Дъждът се изливаше, а думите и усмивката й не излизаха от ума му. Останаха там и когато започна да пише доклада за шефката, и когато отвори бутилка малцово уиски. Утрото настъпи, когато приключи с първото и разбра, че второто не помага. Да се напива сам не беше типично за него, обикновено го правеше с шепа приятели. През цялото време си повтаряше, че вината не е негова. Ако го повтореше достатъчно пъти, може би накрая щеше да си повярва.
В шест часа се обади в болницата и научи, че не е настъпила никаква промяна и такава не се очаква в близко бъдеще. Сестрата от другия край на линията не го каза изрично, но Маклейн усети по тона й, че няма да е толкова учтива, ако скоро се обади пак. Би трябвало да се чувства уморен, тъй като не беше мигнал от двайсет и четири часа, но вината и гневът не му позволяваха да заспи. Вместо това си взе душ, прегледа отново доклада, нанесе няколко поправки и го изпрати по имейла. Не носеше вина. Нямаше как да предвиди случилото се.
Само дето вината беше негова. Както каза и Макинтайър, не той, а Навъсения Боб трябваше да заведе полицай Кид при госпожа Маккъчън. Тогава наетият от Макреди килър може би щеше да прегази Маклейн някъде другаде, където нямаше да има кой да се жертва, за да го спаси. По дяволите, за какво бе всичко това? Защо този скапан…?
Юмрукът му доближи стъклото още преди Антъни да осъзнае, че го е свил и е замахнал. Отклони посоката и удари с отворена длан черчевето. По лицето му потече гореща вадичка сълзи, които нямаха нищо общо с болката. Поне не и с физическата болка. Тя изчезна за секунди. Защо не ставаше така и с другата?
Понякога беше направо непоносим. Може би, ако се вслушваше в думите на хората, ако не се опитваше да върши всичко сам, това нямаше да се случи. А сега до края на седмицата щеше да изперква вкъщи, защото му бяха казали да стои настрана, а той не се беше подчинил. Господи, каква каша!
Толкова неща му висяха на главата, толкова случаи изискваха вниманието му. Макинтайър надали очакваше от него напълно да бездейства до понеделник, нали така? Всичко щеше да бъде наред, ако не се вясваше в участъка и не се занимаваше с Макреди или автомобила, който удари Алисън. Оставаха му мъртвото момиче и двете самоубийства, без да се брои изтичането на оперативна информация за местопрестъпленията.
Излизането от апартамента не му се струваше престъпване на забраната — все едно да се скрие зад ъгъла да изпуши една цигара, но все пак трябваше да отскочи до гастронома. Освен това една хубава разходка винаги помагаше за избистряне на мислите.
— Инспекторе, каква приятна изненада.
Маклейн се обърна и видя как по улицата се плъзгаше блестящо черно бентли със свален наполовина прозорец, все едно среднощен поклонник на платената любов си търсеше момиче. В този квартал не се срещаха тротоарни жрици, но не би се изненадал, ако в някоя от елегантните големи къщи се осигуряваха по-луксозни компаньонки. Антъни се понаведе и мярна ръка в ръкавица, тъмен шлифер и белязано лице. В същия миг колата спря безшумно. Вратата щракна и се отвори широко, откривайки салон от мека червена кожа, от която Фройд би изпаднал в криза. Отвътре му помаха Гавин Спенсър.