— Да ви откарам донякъде?
Маклейн хвърли поглед към пустата улица, а после назад, откъдето идваше. Половинчасовата разходка не бе успяла да се пребори с вината и самосъжалението. Както и с отчаянието.
— Нямам конкретна цел.
— В такъв случай да ви поканя на кафе? Не е далеч.
Защо не, по дяволите? И без това нямаше друга работа. Качи се в колата, кимна на огромния шофьор, който се беше сместил в пространството зад волана, и потъна в меката кожа до Спенсър. На такава кола не прилягаха кичозни обикновени седалки. Потеглиха с едва доловимото мъркане на двигателя, а от улицата не се чуваше никакъв шум. Ето как живеели някои хора.
— Хубава кола. — Това бе единственото, което успя да измисли.
— Вече не мога да шофирам, затова предпочетох комфорта пред мощта. — Спенсър кимна към бръснатия тил на шофьора. — Подозирам обаче, че Джетро тайничко я пришпорва от време на време.
Маклейн погледна към шофьора и видя как в ъгълчето на устата му трепна почти невидима усмивка. Не ги разделяше шумоизолиращо стъкло, така че Спенсър явно му имаше пълно доверие.
— При последната ни среща с баба ти тя караше онази ужасна италианска бричка. Нали не бъркам?
— „Алфа Ромео“-то ли? — Маклейн не се беше сещал от много време за нея. Най-вероятно още стоеше паркирана в дъното на гаража, неизползвана, откакто баба му най-накрая реши, че е твърде стара и недовижда, за да шофира. Никога не би продала колата, а той не помнеше кога я беше видял за последно. — Беше на баща ми. Баба изхарчи цяло състояние, за да я поддържа в движение. Нов двигател, толкова пребоядисвания и сменени калници през всичките тези години, че понякога се питаше дали е останала оригинална част от автомобила.
— Да, прословутата пестеливост на семейство Маклейн. Естер беше пример за нея. Ето че пристигнахме.
Бентлито влезе през каменна порта и измина късия път до едно от онези изненадващо огромни имения, които се спотайваха в неподозирани кътчета на Единбург. Намираше се в парцел, за който някой строителен предприемач буквално би убил човек. Тук можеха да се построят поне двайсет стандартни къщи, всяка с двор и градина. Самата сграда бе в едуардиански стил — голяма, но с приятни за окото пропорции, като височината й осигуряваше възхитителна гледка към града, замъка, хълма Артърс Сийт и морето от покриви помежду им. Джетро откопча колана си, излезе и отвори вратата на Спенсър още преди Маклейн да се усети, че са спрели. Старецът слезе с неочаквана за външността му пъргавина. Нямаше пукащи стави, нямаше трудно изправяне. Антъни почти му завидя, когато на свой ред се измъкна от колата, стъпи на хрущящия чакъл и се протегна, за да изпука гръбнака си.
— Елате — покани го старецът. — Отзад е малко по-закътано.
Докато заобикаляха къщата, Спенсър му показа интересни неща. Отзад имаше огромна оранжерия, заобиколена от издигнат вътрешен двор, най-вероятно изграден допълнително през 70-те години на миналия век. Павираната площадка имаше безупречен вид, колкото и досадна да бе поддръжката й, а в средата ги очакваха маса и няколко стола. Липсваше само басейн… а, не, ето го и него — сгушен между тенис корта и идеално гладката площадка за крокет. За поддръжката на имота явно се хвърляха огромни усилия, но пък Спенсър не е като да не можеше да си го позволи.
Мълчалив иконом им сервира кафето. Маклейн изчака да му налеят и отказа мляко и захар. Още с първата глътка установи, че пие най-доброто кафе от доста време насам. Вдиша великолепния аромат на перфектно изпечената арабика. Ето как живеели някои хора.
— Казахте, че познавате баба още от университета. Не се обиждайте, но това е било преди много време.
— Мисля, че се запознахме през трийсет и трета. — Спенсър сбръчка лице в усилие да си спомни и някои от белезите по лицето му почервеняха, а други изсветляха. — Дали пък не беше трийсет и първа? Спомените избледняват с времето.
Маклейн дълбоко се съмняваше в това по отношение на Спенсър. Умът му щракаше като вълчи капан.
— Тя…? Вие…? — Защо бе толкова трудно да зададе въпроса си?
— Дали сме ходили? Нали вие, младоците, така го наричате? — Спенсър се ухили и кожата на лицето му се спаружи от нови бръчки. — Искаше ми се, но бяхме само добри приятели. Много близки. Естер обаче не беше момиче за флирт, пък и трябваше да полага два пъти повече усилия от останалите.