— Защо така? Винаги съм смятал, че е много интелигентна.
— Така беше. Един от най-блестящите умове, които някога съм срещал. Сечеше като бръснач и Естер усвояваше всичко с лекота, но имаше една голяма пречка: беше жена.
— През трийсетте е имало жени лекари.
— Така беше. Малко на брой смели дами. Но не беше лесно да се постигне. Не беше достатъчно да е добра колкото мъжете, трябваше да е по-добра. Естер прие предизвикателството, но нищо друго нямаше значение за нея. Въпреки целия ми чар, не можех да се състезавам с нейните цели.
— Тогава трябва да сте приели много тежко появата на дядо.
— Бил ли? — Спенсър потръпна. — Отдавна се познавахме, но понеже той също следваше медицина, имаше възможност да прекарва с Естер много повече време от нас, останалите.
— Останалите?
— Разпитвате ли ме, инспекторе? — Спенсър се усмихна. — Може ли да ви наричам Тони?
— Разбира се. Извинете ме. Трябваше да ви предупредя. Опасявам се, че ми е станало навик. Професионална деформация.
— Изненадах се, когато научих. — Спенсър допи кафето си и остави чашката на масата.
— Че съм станал полицай? Защо?
— Странен избор. Имам предвид, че дядо ти беше лекар, а баща ти — адвокат. И ти би трябвало да избереш подобна професия. Защо реши да станеш полицай?
— Ами, като за начало, мисля, че не съм достатъчно умен, за да стана лекар. — Маклейн помнеше разочарованието, изписано на лицето на баба му, щом донесеше вкъщи поредната слаба оценка по някоя от точните науки. — А що се отнася до адвокатстването, никога не ми е минавало през ума. Не бих казал, че татко ми е оказал голямо влияние.
По лицето на Спенсър пробяга нещо като тъга, макар че беше трудно да се определи какво точно заради множеството пластични операции.
— Баща ти. Да, Джон беше умно момче. Добре си го спомням. Много ми допадаше.
— Очевидно знаете за семейството ми повече от мен самия, господин Спенсър.
— Моля те, наричай ме Гавин. Само служителите ми ме наричат господин Спенсър, но дори и те го правят само когато мога да ги чуя.
Гавин. Някак си не звучеше правилно. Все едно да нарича баба си Естер или дядо си — Бил. Маклейн разклати утайката на дъното на чашата си и погледна каничката с надеждата да му налеят допълнително, питайки се дали кафето беше толкова добро, или той просто се нуждаеше от средство да прикрие смущението си. В това беше проблемът. Защо се чувстваше толкова неудобно в присъствието на този старец? Като изключим обезобразеното му лице — а това категорично не бе причината — Спенсър беше олицетворение на перфектния джентълмен. Стар семеен приятел помага в тежък момент. Защо тогава Антъни имаше чувството, че нещо не е наред?
— Всъщност това ме подсеща за нещо — каза Спенсър.
— Какво ще кажеш да дойдеш да работиш за мен?
Маклейн едва не изпусна чашата си.
— Моля?
— Сериозно говоря. Похабяваш качествата си в полицията, а ако това, което чух, е вярно, няма да се изкачиш по-нагоре по стълбицата. Не си особено тактичен, така ли е?
Маклейн кимна. Не знаеше какво да отговори. Явно в момента не само той си играеше на детектив.
— Лично аз пет пари не давам за това. За мен са важни личните качества. Да вземем например Джетро. Повечето хора не биха му дали шанс да се докаже заради вида и говора му. Не го бива в приказките, обаче е по-умен, отколкото изглежда, и винаги докарва нещата докрай. Ти също винаги докарваш нещата докрай, Тони. Това разбрах за теб. Имам нужда от човек с твоите умения. А и да не забравяме образованието ти.
— Не знам какво да кажа. — Освен че Навъсения Боб щеше да го убие, ако напуснеше полицията. Защо изобщо мислеше за това? Обичаше полицейската работа, винаги я бе обичал. Да бъдеш инспектор обаче се оказа не толкова забавно, колкото си беше представял като сержант. Е, вярно, непрекъснатият поток от помия понякога скапваше. Хубаво би било да работиш някъде, където можеш за момент да спреш и с гордост да огледаш постиженията си. В наши дни рядко оставаше време да поемеш дъх, преди отново да се гмурнеш в нечистотиите.
— Работата ти ще е свързана главно с разрешаването на трудни ситуации. Развиваме дейност в цял свят и понякога се нуждаем от външен човек, който да отиде и да посръчка хората на място. Особено когато приходите вземат да намаляват.