— Звучи… интересно.
— Ще си помислиш, нали? — Спенсър отново се усмихна и по обезобразеното му лице пробяга нещо познато. В тъмните му очи имаше нещо, което ги правеше още по-дълбоки на фона на розовите и бледите белези. Какъв ли ужасен инцидент му бе причинил това? Какво ли беше да работиш за човек, носещ такова бреме? А и какво толкова му струваше да обмисли предложението? Не че щеше да го приеме.
— Добре, Гавин. Ще си помисля.
42.
Колата все още беше там и надничаше от преустроения гараж. Тръгна насам направо от къщата на Гавин Спенсър, като по пътя размишляваше върху предложението на стареца. Това все още бяха само хипотетични разсъждения. В никакъв случай не би напуснал полицията, но беше интересно да си представи как пътува по света, за да разрешава проблемите на разрасналата се империя „Спенсър Индъстрис“. Само че нямаше и бегла представа за дейността на компанията, с изключение на беглия спомен за логото й върху някакво компютърно оборудване, както и откъслечната информация от вестниците или телевизията, незнайно защо загнездила се в мозъка му.
Маклейн тръсна глава и насочи вниманието си към другата мистерия, за която се загатна в разговора им. Наложи се да премести старата градинска косачка и няколко кашона, преди да се приближи достатъчно до колата, за да свали от нея шитото по поръчка чергило. А после го връхлетяха толкова спомени.
Беше по-тъмночервена, отколкото я помнеше, и сякаш наскоро боядисана. Малки странични огледала, сърцевидна решетка, хромирани тасове, макар лугата, разпръсквана през зимата, да бе разяла тук-там метала. Прокара длан по покрива, хвана дръжката на вратата. Колата бе заключена, но ключовете висяха на кукичка в завинтена към стената кутия, близо до вратата към старото помещение за седла и юзди. Заялата ключалка се противи секунда-две, след което се предаде със звук, обещаващ пристигане на високи сметки за ремонт. Маклейн осъзна, че също като баба си ще поддържа тази кола в движение. Последен спомен от отдавна починалия му баща. Какво беше казал Макбрайд, когато посетиха „Пенстемин Алармс“? „Говори се, че дори нямате кола“. Е, сега вече имаше.
Черните кожени седалки изглеждаха невероятно малки и тънки, сравнени със седалките в патрулните коли, които караше ежедневно — големи и с дебела тапицерия. Воланът бе малък и той потъна зад него. Металните му спици сочеха към малка емблема в центъра, проектирана във времена, когато въздушните възглавници са били само във фантазиите на хората, а списъците с чакащи за трансплантация — далеч по-къси. Дори предпазните колани са били екстра. Тези думи на баща си помнеше. Спомен, за които не се беше сещал от десетилетия. Уикенди през детството, когато родителите му го водеха на излети в областта Бордърс. Безкрайно нижещите се полуразрушени замъци и абатства го отегчаваха неимоверно, но обичаше миризмата на тези седалки и шума на двигателя.
Пое дълбоко въздух. Миришеше точно както си спомняше. Пъхна ключа в контакта и го завъртя. Чу се едно прищракване, но нищо не се случи. Е, не се изненада — колата не беше ползвана близо две години. Трябваше да намери номера на онзи сервиз в Лоунхед, където обикновено ходеха при проблеми. Трябваше отново да мине технически преглед или каквото там се правеше със старите коли. Да се проверят спирачките, да се сложат нови гуми, ей такива неща. С неохота Антъни се измъкна от колата, остави всичко на мястото му и заключи гаража.
Талонът на колата беше в шкафа, точно където трябваше да бъде. Маклейн се учуди, че всички данъци и застраховки са платени по времето, когато баба му получи удара. Зачуди се дали от кантората се бяха погрижили за това. Вероятно в някакъв момент му бяха изпратили съобщение, а той го беше добавил към купчината със задачи. В нея имаше много неща, така че рано или късно щеше да му се наложи да запретне ръкави. Да не говорим за подобната купчина в кабинета му. Наистина ли трябваше да върши същото и вкъщи? Разбира се, че трябваше. Такъв бе животът — нямаше отърване от тези неща.
Телефонният звън го разтресе целия, сякаш го удари ток. В гаража бе толкова тихо. Тихо бе и в къщата. Кой ли му звънеше тук? Малцина имаха номера. Бързо вдигна слушалката и излая в нея по-силно, отколкото възнамеряваше:
— Маклейн слуша.
— Доста сте рязък по телефона, инспекторе. — Веднага разпозна гласа.