Станционерите се събраха около безтегловната катафалка и един от изпращачите в скоропоговорка произнесе няколко банални траурни фрази. „Смъртта навсякъде е смърт. Пред нея всички са равни“, помисли си Етан. Макар и словесните изрази да бяха непривични, смисълът им напълно съответстваше на това, което се казваше в такива случаи на Атон. Може би цивилизациите не бяха толкова различни?
— Искате ли за последен път да погледнете покойника? — попита Хелда.
Роднините поклатиха глави.
— Според мен е предостатъчно, че дойдохме на погребението. — отбеляза един от тях, мъж на средна възраст. Жената, стояща до него, укорително го стисна за ръката.
— Искате ли да присъствате на Погребването? — продължи Хелда.
— Ни най-малко. — отзова се същия мъж и в отговор на неодобрителния поглед на спътницата си твърдо добави: — Когато на дядо му имплантираха органи, присъствах на всичките пет операции. Така че докато е бил жив, съм го почитал. А да гледам как го смилат на тор за цветенца — това, скъпа, не помага за подобряването на кармата.
Един след друг изпращачите си заминаха и екотехничката отново придоби привичната си агресивна деловитост. Хелда свали от покойника — фантастично древен старец — всичките му дрехи и ги изнесе в коридора, където вероятно я чакаше някой, за да прибере вещите. След като се върна, тя провери данните за личността на починалия, облече стерилен халат, сви устни и решително взе виброскалпела. Етан с професионален интерес наблюдаваше как на подноса, звънейки, падаха изкуствените органи: сърце, няколко артерии, костни имплантанти, тазобедрена става… След това подносът беше отправен в стерилизатора, а тялото — пренесено до странния апарат в ъгъла на стаята.
Хелда отключи затворите на големия люк, отвори капака и премести върху него покойника заедно с решетката, върху която лежеше. Закрепвайки решетката с фиксатори, тя затвори люка — отвътре се чу приглушено тупване — и отново го заключи. После натисна няколко бутона. Замигаха контролни лампички и апарата басово забуча, което явно свидетелстваше за нормалното протичане на процеса.
Докато Хелда беше заета в другия край на стаята, Етан шепнешком попита:
— Какво става там, в този апарат?
— Той разлага тялото на съставните му части и връща биомасата в екосистемата на станцията. — също шепнешком отговори Куин. — Най-чистата животинска маса, като тритоните, се преработва във висша органика, която отива за захранване на протеиновите култури — така отглеждаме бифтеците и пилешкото. Но за подобно използване на човешките тела има определени предразсъдъци. Прилича на канибализъм, като че ли. Затова, за да не навява пържолата скръбни мисли за покойния дядо Неди, човешките тела преминават по-сериозна преработка, след което с тях се торят растенията. Според мен, това не е нищо повече от трик за естетите. В края на краищата всичко се завърта в кръговрата, така че няма никаква разлика.
Изядения морков натежа като камък в корема на Етан.
— Но вие смятате да им предадете Окита за…
— Може би за месец ще стана вегетарианка — свирепо прошепна Куин. — По-тихо!
Хелда им хвърли раздразнен поглед.
— Какво се мотаете тук? — изграчи тя и взе Етан на прицел: — Ти какво, нямаш ли си работа?
Куин вежливо се усмихна и почука по зелените кутии.
— Трябва да освободя платформата.
— Ясно. — Екотехничката изсумтя, вдигна костеливото си рамо и се обърна, за да набере нов код на пулта за управление на раздробителя. После тя се въоръжи със силов манипулатор, вдигна най-горната кутия и я закрепи в нужната позиция на капака на люка. Капака се захлопна; от вътрешността на машината се чу глухо почукване. Люка отново се отвори и втората кутия зае мястото на първата. После — третата. Етан затаи дъх.
Третата кутия се опразни с неочакван грохот.
— Какво по дяволите?… — промърмори екотехничката и посегна към ключалките на люка. Куин побеля като платно и посегна към празния кобур на парализатора.
— Вижте, какво е това, хлебарка?! — закрещя изведнъж Етан с произношение, което, както се надяваше, можеше да мине за местно.
— Къде? — обърна се Хелда.
Етан мълчаливо посочи към противоположния ъгъл на стаята. Екотехничката заедно с Куин се заеха с претърсването. Хелда се отпусна на колене и загрижено прокара пръсти по шева между стената и пода.
— Сигурен ли сте? — попита тя.
— Нещо мярнах, — избърбори Етан, — с края на окото…