— До момента, в който се изясни нещо, предполагам. — Ели разпери ръце и съчувствено се усмихна. — Някои неща, може би, вече са изяснени, макар и не в наша полза. Милисор, Рау и Сети претърсват цялата станция, пъхат се навсякъде като невидими и непрекъснато се връщат до онзи коридор, пред екологичната служба. Отначало не можех да разбера защо. По дрехите на Окита нямаше никакви „бръмбари“, освен това за по-сигурно ги изпратих по пощата на адмирал Нейсмит. Явно проблема не беше в тях. И тогава се сетих, че решението е в конструкцията на самата секция. Онези трижди проклети протеинови апарати се намират точно зад стената на коридора. Мисля, че Окита е имал под кожата присаден някакъв миниатюрен радиомаяк, който отговаря само на точно кодиран сигнал. Скоро някой нещастник ще си счупи зъб в него, ядейки свинското си рагу. Надявам се, че това няма да е транзитник: те вечно завеждат съдебни дела… Но стига толкова за идеалните престъпления! — Тя уморено въздъхна. — Милисор още нищо не е разбрал — продължава да яде месо.
Етан изведнъж почувства, че се е уморил до смърт от салати. И от тази стая, и от напрежението, умножено от неопределеността и безсилието му. И от командир Куин, и от онези безсрамни маниери, с които се опитваше да го прикотка.
— А защо трябва да вярвам на думите ви, че станционните власти не са способни да ми помогнат! Вие не ми дадохте никакво доказателство! — тръгна той в атака. — Аз не съм убивал Окита! Не съм извършил нищо противозаконно! Аз и с Милисор нямам никакви проблеми — вие, струва ми се, сте тази, която воюва с него. Той изобщо нямаше да ме помисли за таен агент, ако Рау не беше открил онзи ваш „бръмбар“. А вие ме забърквате все повече и повече, само заради вашата шпионска задача!
— Те биха ви отвлекли във всички случаи. — възрази Куин.
— Да, но тогава щеше да ми се наложи само да убедя Милисор, че на Атон го няма онова, което търси. На разпита можеше и да успея да направя това, ако вашата намеса не беше предизвикала подозренията му. Дявол да го вземе, нека дори да дойде в нашите Центрове и да провери, ако толкова му се иска!
Ели вдигна вежди — навик, който започваше да вбесява Етан.
— Наистина ли смятате, че с него е възможно да се сключват такива сделки? Аз бих предпочела да се заразя с нов вид чума!
— Най-малкото поне е мъж. — отряза Етан.
Ели се разсмя. Гнева на Етан достигна точката на кипене.
— Докога ще ме държите тук заключен? — отново извика той.
Ели замълча. Зениците й ту се свиваха, ту се разширяваха, а усмивката й изчезна от лицето.
— А вас никой не ви държи заключен. — спокойно отговори тя. — Можете да си тръгнете във всеки момент. На своя отговорност, разбира се. Ще ми е мъчно, но ще го преживея.
— Блъфирате. — Етан спря да обикаля из стаята и спря пред нея. — Не можете да ме пуснете. Твърде много знам.
Ели свали краката си от облегалката, пусна черния си кичур и се вгледа в Етан така, като че ли той беше предметно стъкло, а тя го оглеждаше на светлината — дали е добре измито. Когато заговори отново, гласът й звучеше доста зловещо.
— Трябва да ви кажа, че вие още твъ-ърде малко знаете!
— Но не бихте желали да съобщя на властите за Окита, нали? За това нещо вашите ще ви убият…
— Е, „убият“ е силно казано. Те, разбира се, ще нададат вой, ако разберат какво сме направили с тялото — моля отбележете, с вашето активно съдействие. А заразяването на продукти е обвинение, къде-къде по-сериозно, отколкото баналното убийство. Почти толкова, колкото и палежа.
— Пука ми! Какво могат да ми направят — да ме изгонят от станцията? Това не е наказание — това е награда!
Тя присви очи, сдържайки разпалващата се ярост.
— Ти можеш да вървиш по дяволите, атонецо, но само да си посмял после да допълзиш при мен за помощ. На мен не ми трябват глупаци, предатели и… педали!
Етан си помисли, че това вече може да се класифицира като преднамерено оскърбление.
— Прекрасно! А аз не искам да си имам работа с такава хитра, прикрита, груба, нагла… жена! — изтърси той.
Свивайки устни, Ели му посочи вратата. Какво пък, поне последната дума беше негова… Кредитната му карта беше в джоба, ботушите — на краката. Гордо вдигнал глава, Етан с твърда крачка се отправи към изхода. По гърба го полазиха мравки: всеки момент очакваше изстрел в гърба — от парализатор, а може би и от нещо по-лошо. Но нищо не се случи.
Вратата със съскане се затвори зад гърба му. В коридора беше мъртвешки тихо… Нима да има последната дума е всичко, което искаше? И все пак той по-скоро щеше да влезе в смъртна схватка с Милисор, Рау и призрака на Окита, взети заедно, отколкото да се върне и да се извини на Куин.