Воля. Решителност. Действие. Само така може да се справи с трудностите. Стига вече е бягал и се е криел. Той сам ще намери Милисор и ще си поговорят на четири очи!
Стъпките на Етан мъжествено отекнаха в пустия коридор…
След като напусна хотела и излезе на булеварда, Етан се поуспокои и се отдалечи с привичната си походка, внасяйки в плана си малки поправки. Далеч по-разумно ще е, реши той, да поговори с Милисор от безопасно разстояние, обаждайки му се от обществен ком-пулт. И той може да хитрува! Изобщо не е задължително да се приближава до хотела на Милисор. А ако не успее да сключи примирие, ще зареже вещите си на станцията и ще купи билет за някъде по-далеч, та дори и за онази същата Колония Бета, при това ще го купи преди самото отлитане, и по този начин ще избегне преследването от страна на всякакви психясали тайни агенти. А по времето, когато отново ще се върне на станция Клайн, те може би ще се гонят един друг на другия край на галактиката.
Отдалечавайки се на няколко нива от хотела на Куин, Етан влезе в първата ком-кабина.
— Искам да се свържа с транзитен пътник, гем-полковник Луис Милисор. — каза той и още веднъж повтори името, старателно произнасяйки всяка буква. Етан с удоволствие забеляза, че гласът му почти не трепери.
— Търсената от вас личност не е регистрирана на станция Клайн. — се появи на монитора.
Хм… Може би Милисор вече е напуснал хотела? Отлетял е на своята Сетаганда, а командир Куин просто го е водила за носа през цялото това време?…
— Търсената от вас личност не е била регистрирана на станция Клайн през последните дванайсет месеца. — безпристрастно уточни компютъра.
Странно, странно… Ами капитан Рау?
— Търсената от вас личност не е регистрирана…
Сети?
— Търсената от вас личност не е регистрирана…
Етан едва не попита за Окита, но навреме се сепна и застина в пълно объркване. После се досети: Милисор е истинското име на полковника. А тук, на станция Клайн, той навярно ползва измислено име и живее с фалшиви документи. Етан нямаше никаква представа какъв можеше да е псевдонима му. Безизходица…
Излизайки от кабината, той тръгна по булеварда, потънал в мрачни размишления. Разбира се, най-лесно беше да се върне в стаята си и да чака, докато Милисор сам го намери… Но ще има ли тогава шанс да поговори с гем-полковника и дори да каже поне думичка преди отмъстителните приятелчета на Окита да го размажат по стената? В това Етан силно се съмняваше.
Пъстрите тълпи на минувачите не нарушаваха съсредоточеността му, макар че двама души, крачещи срещу него, се открояваха сред всички. Това бяха мъже със среден ръст, с нормални дрехи, но лицата… Боядисани от ухо до ухо с луминесцентни бои така, че бе невъзможно да разгледаш лицата. Основния цвят на първия беше тъмночервен, изпъстрен с причудливи орнаменти с оранжеви, черни, бели и зелени линии. Във втория доминираше яркосиньото, а върху него — жълти, бели и черни ивици, повтарящи очертанията на устата, носа и очите. Увлечени в разговор, те крачеха без да обръщат внимание на минувачите. Етан не можеше да откъсне от тях очарования си поглед.
Те бяха вече съвсем близо. Изравнявайки се с тях, Етан едва не закачи единия от тях с рамото си — и чак тогава успя да види скритото под пъстрия грим лице. И да си спомни значението на тази окраска — благодарение на онези учебни филми които беше гледал в стаята на Куин. В Сетагандийската армия така се обозначаваше офицерското звание.
В този момент капитан Рау погледна право към него. Челюстта на сетагандиеца увисна, очите му се опулиха, а ръката му посегна към скрития кобур. Етан, излизайки от вцепенението си, се втурна да бяга.
Зад него се чу вик и заряд на невроразрушител с пращене разкъса въздуха над главата му. Етан се озърна: изглежда Рау не беше уцелил само защото Милисор беше успял да бутне дулото нагоре. Двамата се понесоха след него, продължавайки да крещят един на друг. О, сега вече Етан си спомни колко безпощадни можеха да бъдат тези хора…
Скачайки с главата надолу в асансьорната шахта, водеща нагоре, Етан с маниакалността на сьомга заплува срещу течението на потока, скачайки от ръчка на ръчка. Изумените пътници се отдръпваха настрани и го обсипваха с ругатни.
Той изскочи на долното ниво, скочи в още един асансьор, после в друг, в трети, продължавайки да се оглежда панически. Той се носеше, без да обмисля пътя, покрай шумни търговски сергии, през някакъв замразен строеж — САМО ЗА ПЕРСОНАЛА! — завои, коридори, асансьори… Някъде по пътя си той пресече границата на Транзитната Зона: табелите по стените, около които в туристическите райони висяха дълги изброявания на правата и задълженията, тук вече почти не се срещаха.