Стискайки юмруци, за да не може да докосне нищо, Етан се постара да придаде на гласа си повече авторитет и обясни на изплашеното момче как да спре кръвта. Момичето пищеше, че е счупила китката си, но Етан беше готов да се обзаложи на всичките си бетански долари, че има обикновено навяхване. Хелда, държаща ръцете си точно като него, натисна с лакът бутона за свръзка и извика помощ — първо, екипа за обеззаразяване от собствения й отдел, второ — службата по безопасност и чак на трето място — медик за пострадалите.
На Етан сякаш камък му падна от сърцето. Сега нямаше нужда да търси пост на службата по безопасност — те сами щяха да дойдат тук. Той ще се предаде на властите, а едновременно с това ще се измъкне от този лабиринт.
Чистачите пристигнаха първи. Пневматичните врати блокираха заразения участък и екипа започна да обработва стените, пода и тавана с акустични четки, рентген-стерилизатор и мощни дезинфектанти.
— Оправи се със службата по безопасност, Теки. — заповяда Хелда на асистента си, качвайки се на предоставената от колегите й закрита пътническа платформа. — И се увери, че са съставили протокол на тези нехранимайковци.
Младежите пребледняха още повече, не забелязвайки от страх как Теки им намигна.
— Хайде качвай се, да тръгваме! — сопна се Хелда, обръщайки се към Етан.
— А? Ъ-ъ… — междуметията може би скриваха акцента му, но да се получи информация с тях беше много сложно. Той все пак рискува:
— Къде?
— В Карантината, разбира се!
„В Карантината? За дълго ли?“. Последните думи той вероятно беше произнесъл на глас, понеже чистача, побутващ Етан към платформата, счете за необходимо да го поободри:
— Просто ще се измиеш както трябва и ще си направиш инжекция. Ако имаш някаква важна среща, можеш да й се обадиш оттам. Ние всички ще се застъпим за теб.
Етан искаше да разубеди чистача от това подтискащо предположение, но му пречеше присъствието на екотехничката. Оставяйки се да го набутат в кабината, той с напрегната усмивка седна колкото се може по-далеч от жената. Подвижния капак с щракане се затвори, заглушавайки всички външни звуци. Платформата се понесе напред, а срещу нея вече бързаха двама патрулни с черни комбинезони с оранжеви ивици. Етан отчаяно се притисна към прозрачната повърхност. Дори и да закрещеше, нямаше да го чуят.
— Не докосвай лицето си. — разсеяно му напомни Хелда, оглеждайки за последен път местопроизшествието. Там, изглежда, всичко вече беше наред: чистачите взеха на буксир платформата с птиците и разблокираха вратите.
Етан й показа свитите си юмруци, демонстрирайки съзнателност.
— Ти като че ли най-накрая си усвоил правилата на хигиената. — измърмори Хелда, хвърляйки му ироничен поглед. — Аз пък аз реших, че „Докове и шлюзове“ вече наемат умствено недоразвити…
Етан сви рамене. Тишината ставаше подтискаща. Етан се прокашля и кимайки към скорошната авария, дрезгаво попита:
— Какво беше това?
— Двама сополанковци. Играли си на космически изтребители, гадинките. Ще съобщя за това на родителите им. Като искаш скорост — вземи си автокар. Платформите са работен транспорт. Или питаш за птиците?
— Птиците.
— Дяволите да ги вземат тези търговци! Да беше чул как пищеше капитана, когато му конфискувахме товара. Като че ли има право да разнася зараза из цялата галактика. Впрочем, можеше и да е по-лошо. — Хелда въздъхна. — Поне не са пак крави.
— Крави? — изхриптя Етан.
Тя изпръхтя.
— Цяло стадо живи крави. Водеха ги някъде за племенно размножаване. Наложи се да ги режем на парчета, за да влязат в раздробителя. По-голяма гадост не можеш и да си представиш. На атоми ги разложихме, честна дума. Собствениците дадоха станцията под съд, но загубиха — очите й заблестяха. — Ненавиждам всякаква мръсотия! — добави тя след кратка пауза.
Етан отново сви рамене, надявайки се, че този жест ще бъде изтълкуван като израз на солидарност. Тази страшна жена беше последния човек на станцията, с когото би пожелал да воюва, ако, разбира се, не броим гем-полковник Милисор.
— „Докове и шлюзове“ разкараха ли вече онази купчина боклуци от тринайсети док? — изведнъж попита Хелда.
— Кхъ-кхъ… — закашля се Етан.
— Ама какво ти е? Да не си се простудил? — намръщи се тя.
— Не, вчера си ударих гърлото. — избърбори Етан. Само това оставаше, да го заподозре в някаква инфекция…
— А-а. — проточи Хелда с разочарования вид на ловджийско куче, изпуснало плячката си. Сега й се налагаше да се наслаждава само на собствения си монолог, и тя веднага си намери нова жертва.
— Пфу, какво гнусно зрелище. — посочи тя с пръст някъде настрани. Етан погледна, но не видя нищо освен две вървящи по своите задачи станционерки. — Просто е изумително как човек може да се разпусне до такава степен!