— Не й обръщай внимание. — шепнеше младия човек на Етан, извеждайки го през вътрешните врати, през ултравиолетовия шлюз, и накрая, до пневматичната врата. — Тя всеки може да изкара от нерви. Вероятно затова тлъстото й чедо избяга при планетниците, за да не се побърка. Предполагам, че даже едно „благодаря“ не ти каза?
Етан отрицателно поклати глава.
— Е, тогава аз ти казвам „благодаря“. — Теки весело кимна, усмихна се и изчезна зад вратата.
— Помощ! — едва чуто каза Етан, оглеждайки се на всички страни. Той се намираше в поредния безлик коридор на станцията, неотличаващ се по нищо от хилядите други. В душата му нещо се сви, той замижа, въздъхна тежко и закрачи напред.
Два часа по-късно той все още продължаваше да върви, абсолютно уверен, че се върти в кръг. Постовете на службата за безопасност, забележими отдалеч в Транзитната Зона, в Станционерната Зона не се виждаха никъде. Или те, както складовете с дрехите, са скрити в стените и са отбелязани само с някакви особени знаци, известни само на посветените? На кракът му, протъркан от чуждия ботуш, се пукна още един мазол. Етан тихо изпсува…
Най-накрая, достигайки до поредното кръстовище, той едва не заскача от радост: наоколо отново се замяркаха плакати и указатели. Той зави. Още няколко разклонения, някаква врата — и той отново е на оживен булевард! Недалеч, точно до фонтана, светеше карта-указател.
— Така. Аз съм тук. — промърмори той, сочейки с показалеца си по холорамата. — Най-близкия пост е ето там. — той вдигна поглед и съпостави знака върху картата с огледалната кабинка, разположена на тераса в другия край на булеварда. Само на едно ниво под булеварда се намираше неговият хотел. Хотела на Куин се намираше на две нива по-нагоре. Хубаво би било да можеше да определи мястото, където го изтезаваха сетагандийците… недалеч оттук, това беше сигурно. Той събра смелост и закуцука нагоре по булеварда, следейки с крайчеца на окото няма ли наблизо мъже с гримирани лица или жени в сиво-бели униформи.
„СЛУЖБА ЗА БЕЗОПАСНОСТ НА СТАНЦИЯ КЛАЙН“ — гласеше светещия надпис на покрива на кабината. Етан влезе. Кабината се оказа огледална и непрозрачна само отвън, а отвътре се откриваше прекрасен изглед към булеварда. Малката стаичка беше запълнена от монитори и ком-пултове. Блюстителя на реда седеше, вдигнал крака на масата, поглъщаше някакви печени топчета от пакетче и разсеяно поглеждаше към пъстрата тълпа.
„Блюстителка“ — поправи се Етан и мислено застена. Млада, тъмнокоса, в оранжева с черно униформа, тя малко приличаше на командир Куин. Етан се прокашля.
— Ъ-ъ… извинете… Дежурна ли сте?
Тя се усмихна.
— Уви, да. От минутата, в която обличам тази униформа, та до края на смяната, когато я свалям, плюс всичкото време, когато им хрумне да ме извикат по спешност. Но в 24:00 смяната ми свършва. — бодро добави тя. — Какво ви е мнението за тритоновите яйца?
— Не-не, благодаря. — отказа Етан, неуверено усмихвайки се в отговор. Нейната усмивка стана ослепителна. Той реши да започне от другия край. — Да сте чули нещо за човека, който тази сутрин е стрелял с невроразрушител на булеварда?
— Ами как иначе! Защо, вече и в „Докове и Шлюзове“ ли говорят за това?
Етан изведнъж разбра откъде идва объркването: червения комбинезон я заблуждаваше.
— Аз не съм станционер. — каза той.
— Аха, веднага го разбрах по акцента ви. — охотно се съгласи момичето и се изправи на стола, подпирайки с ръка брадичката си. В очите й светеше жив интерес. — Пътешествате по галактиката като работник-емигрант? Или бягате от някакви проблеми?
— Не-не, нищо подобно… — гледайки усмивката й, Етан също продължи да се усмихва. Може би това е някакъв техен задължителен ритуал при междуполово общуване? Нито Куин, нито екотехник Хелда използваха такива интензивни мимически сигнали, но Куин сама призна своята нетипичност, а екотехничката беше съвсем ненормална. Усмивката му помръкна. — Та какво за този изстрел?
— Да не сте разговаряли с някой от свидетелите на произшествието? — звездите в очите й леко поугаснаха, но затова пък в погледа й се появи внимание. — Трябват ни колкото се може повече свидетелски показания.
Етан се напрегна.
— Така ли? Защо? — внимателно попита той.
— Започнато е разследване. Този човек разбира се, се кълне, че е стрелял случайно, докато е показвал оръжието на приятеля си. Но информатора който ни съобщи за изстрела заяви, че са стреляли в бягащ от тях човек. Информатора после изчезна нанякъде, а с така наречените свидетели е ясна работата — отначало сами се натискат с показания, а после, когато нещата опрат до подробностите, се оказва, че точно в момента на изстрела един си е връзвал връзките на обувките, а другия е гледал в съвсем друга посока… — Тя въздъхна. — Ако се докаже, че човека с невроразрушителя наистина е стрелял в някого, ще го депортират. Но ако изстрела е бил случаен, то всичко което можем да направим, е да конфискуваме нелегалното оръжие, да глобим собственика и да го пуснем по живо, по здраво. Така и ще се наложи да направим след дванайсет часа, ако не бъде доказана злонамереност.