Значи Рау е арестуван! Етан се усмихна — широко и радостно, като герой от реклама.
— А приятеля му?
— Подкрепя му версията, разбира се. Самият той е чист отвсякъде, няма за какво да го пипнем.
И така, ако правилно е разбрал, Милисор е на свобода. Усмивката се стече от лицето му. И Сети, когото Етан никога не е виждал и не може да познае, също е на свобода. Край, време е да си признава…
— Казвам се Еркхарт. — започна той.
— А пък аз — Лара. — отговори момичето.
— Много ми е приятно. — автоматично се отзова Етан. — Но…
— Така се е казвала баба ми. — доверително съобщи тя. — Изобщо, струва ми се, че семейните имена дават удивително усещане за приемственост, нали? Е, докато не се сблъскаш с някоя Стерила, например. Това е една моя нещастна приятелка. Така се измъчи с името си, че сега го съкращава до Ила.
— М-м… Аз… е-е… не исках да кажа това.
Тя наклони глава.
— Какво „това“?
— Извинете?
— Кое от това, което казахте, беше не онова, което искахте да кажете?
— Е-е…
— …ркхарт. — довърши тя. — Много мило име. Смятам, че няма защо да се стеснявате от него. Или може би в детството са ви дразнили за него?
Етан застина с отворена уста, съвсем изваден от релси. Но преди да успее да намери начин да върне разговора в деловия тон, друга жена-офицер, по-възрастна, изскочи от асансьорната шахта, съединяваща поста с горното ниво. Безцеремонността с която се появи безпогрешно я издаваше като командира.
— На поста, сержант, не се разрешават никакви странични разговори! Разрешете да ви го напомня още веднъж. — подхвърли тя през рамо, приближавайки се към шкафчето си. — Зарежи приказките, имаме повикване.
Зад гърба на командирката си момичето направи гримаса и прошепна на Етан: „В 24:00, нали?“, стана и гледайки как началничката й взема от шкафчето два парализатора, вече загрижено попита:
— Нещо сериозно ли, госпожо?
— Трябва да се претърсят нива C-7 и C-8. Задържания е изчезнал от предварителния арест.
— Избягал ли е?
— Не казват, че е избягал. Казват — изчезнал. — жената-офицер сви устни. — Когато началството започне да се изразява двусмислено, може да си помислиш всичко, което си поискаш. Арестувания е онзи мръсник, когото хванаха с невроразрушителя. Вече видях това оръжие — отличен военен модел, доста използван. — Тя затегна към колана си кобур с парализатор, утежнен модел, и подаде подобен на сержантката.
— А, ето какво било. Дезертьор, значи. — Сержантката оправи униформата си, огледа лицето си в малко огледалце и със същото внимание провери оръжието си.
— Нищо не значи. Залагам каквото искаш срещу бетанските ти долари — никакъв дезертьор не е, а още един проклет агент на някое военно разузнаване.
— О, не, само не това. Сам ли е, или с група?
— Надявам се, че е сам. Група — това е най-лошия вариант. Непредсказуеми, хладнокръвни, плюещи и на закона, и на обществената безопасност! А след като едва не си счупиш врата да ги гониш и успееш да ги прибереш живи, някое посолство веднага хуква да ги измъква и всички улики и свидетелски показания отиват по дяволите… — Тя се обърна и замаха с ръце към Етан:
— Хайде, изчезвай оттук, затваряме. — А на момичето заповяда строго: — Няма да се отдалечаваш и на крачка от мен, ясно ли е? И никакви геройства!
— Слушам, госпожо.
И ето — Етан отново стоеше на терасата, а момичето-сержант и началничката й бързаха на задание. Етан в глупаво отчаяние протегна ръце към тях. Сержантката се обърна и кокетно помаха с пръсти за довиждане.
Три коридора напред. Две нива нагоре. По безкрайните лабиринти в хотела на Куин. Познатата врата… Етан облиза пресъхналите си устни и почука.
И още веднъж почука.
И замря…
Крилете на вратата се разтвориха. Какво беше удивлението му, когато насреща му се изтъркаля робота-чистач! В стаята нямаше никой друг; вътре цареше толкова безупречен ред, сякаш тук никога никой не бе живял.
— Къде се е дянала?… — простена той, без да може да сдържи разочарованието и досадата си.
— Моля, формулирайте въпроса си, сър. — с готовност се отзова робота.
Етан се хвърли към него.