Пристана на Си силно напомняше на стаята икономична класа, оставена от Етан: също толкова просто и тясно. Етан тревожно се зачуди дали Си чете мислите му точно в този момент? Все пак, вероятно не, иначе този екс-сетагандиец вече щеше да е разбрал, че не се е свързал с този, с когото трябва.
— Ако правилно съм ви разбрал, — предпазливо започна Етан, — вашите способности се проявяват някак скокообразно?
— Да. — отговори Си. — Ако бягството ми беше протекло така, както го бях планирал, никога нямаше се налага да го използвам отново. Но сега, вероятно, вашето правителство ще иска от мен ответни услуги, в замяна на защитата ми…
— Аз… нямам представа. — Честно си призна Етан. — Но ако вие наистина притежавате подобен дар, би било направо глупаво да не го използваме. Даже още сега виждам как може да се използва.
— Нима? Още сега виждате?… — горчиво промърмори Си.
— Ами да! В педиатрията, например. Детето, което още не може да говори, не може да обясни на лекаря къде го боли и как се чувства. Бихте могли да окажете неоценима помощ в диагностиката! Или на нещастните жертви на аварии, парализираните, лишените от възможност за общуване… О, Бог-Отец! Та вие бихте могли да станете за тях истински спасител.
Терънс Си тежко се отпусна на стола. Очите му ту удивено се отваряха, ту подозрително се свиваха.
— Обикновено към мен се отнасят като превъплъщение на злото. Досега никой човек, узнавайки за тайната ми, не ми е предлагал нищо друго, освен шпионажа.
— А… тези, които са ви предлагали, също ли са се занимавали със шпионаж?
— Да, повечето…
— Тогава няма нищо чудно. Просто те всички са искали да ви получат за себе си.
Си някак странно го погледна и неуверено се усмихна.
— Надявам се, че сте прав, сър.
Той се разположи по-удобно, напрежението изчезна, но погледа на сините му очи, насочени към Етан, си оставаше предпазлив.
— Давате ли си сметка, че аз не съм човек, доктор Еркхарт? Аз съм изкуствена генетична конструкция, съставена от различни компоненти, снабдена с особен сензорен орган, който никой от живите хора не притежава. Аз нямам нито баща, нито майка. Аз съм създаден изкуствено. Аз съм направен. Това не ви ли плаши?
— Ами, ъ-ъ… Откъде тези, които са ви направили, са вземали всички тези гени? От други хора, нали? — запита Етан.
— О, разбира се! Щателен селекционен подбор, расова чистота до мозъка на костите. — Той силно прехапа устни, сякаш искаше да си причини болка.
— Добре. — каза Етан. — Повярвайте ми, разбирам нещичко от генетика. Ако не броим този телепатичен дар, за който говорихте, то цялата ви ненормалност се свежда до рядко срещаната взаимна хармония на вашите хромозоми. Но от това изобщо не следва, че не сте човек.
— А нима може да се докаже, че съм човек?
— Разбира се. Вие притежавате свободна воля — това е очевидно, иначе никога не бихте тръгнали срещу създателите си. Следователно вие не сте автомат, а дете на Бога-Отца, отговарящо пред него за своите постъпки. — като по катерхезис издекламира Етан.
Ако изведнъж му бяха поникнали криле и беше излетял с тях до тавана, Си навярно би се изумил по-малко. Изглежда, че никой никога не му беше казвал тези азбучни истини.
— И какъв съм за вас, ако не съм чудовище? — Си рязко се наколни към него.
Етан замислено потри брадичката си.
— Всички ние сме деца на един Баща, дори и ако нямаме родители. Ти си мой брат, разбира се.
— Разбира се?… — като ехо повтори Си и изведнъж се сви напрегнато на кълбо. През плътно затворените му клепачи се процедиха сълзи. Той потърка лице в коляното си, изтривайки блестящите пътечки от почервенелите си бузи. — Проклятие! — прошепна той. — Аз съм уникално създание, аз съм суперагент. Как посмя да ме накараш да плача? Ако разбера, че си ме излъгал, ще те убия! — с внезапно ожесточение добави той.
— Виж какво, сега си много уморен. — колкото се може по-меко произнесе Етан.
Гневния изблик беше лишил Си от последните остатъци самообладание и сега той се опитваше отново да се вземе в ръце, дишайки равномерно по метода на йогите. Етан се порови в джобовете и му подаде носна кърпичка.
— Разбира се, — продължи той, — ако гледаш на света с очите на Милисор — а на теб, навярно, често ти се е налагало да правиш това — то може даже да се побъркаш.