Куин едва не се поля с горещото кафе, конвулсивно стискайки чашката. Усмивката застина на лицето й.
— При мен? Казал ти е, че идва при мен?
— Не играй с мен тези игрички, Ели. — присвивайки очи каза Сара. — И можеш да му предадеш, че в бистрото „Сините ели“ пристигнах навреме. А аз не съм от тези, които повече от три часа ще седят да чакат когото и да било, дори и ако е с онзи снобски комбинезон! — тя хвърли завистлив поглед към сивата куртка на Куин. — Не съм толкова побъркана по парцалките, колкото е той. А аз се приб… аз отивам да се позабавлявам! Отивам да се забавлявам, и можеш да му кажеш, че вечерта ми няма да загуби нищо заради неговото отсъствие! — ръката й се протегна към бутона.
— Почакай, Сара! Не изключвай! Теки не е при мен, честна дума! — Куин, която изглежда беше готова да скочи в екрана, се поотпусна когато момичето задържа ръката си. — Какво става всъщност? За последен път видях Теки, когато отиваше на смяна. Знам, че е стигнал нормално до Екослужбата. И какво, после е трябвало да се срещне с теб?
— Той каза, че ще вечеряме заедно, а после ще идем на истински балет, по случай рождения ми ден. Представлението започна преди един час! — Сара раздразнено изсумтя, опитвайки се да скрие разочарованието си.
— Ясно. — Куин хвърли поглед на хронометъра си. Ръцете й се изплъзнаха омекнали от края на масата. — Звъня ли вече у тях или на някой от приятелите му?
— Позвъних на всички. Баща ти ми даде твоя номер. — Момичето отново се намръщи подозрително.
— Така… — пръстите на Куин забарабаниха по кобура на парализатора, в който сега имаше нов бляскав модел, цивилен образец. — Така… — Етан, напълно ошашавен от факта, че Куин явно има баща, се опита отново да се съсредоточи.
Куин сякаш изгаряше с поглед лицето на екрана. Гласът й стана хрипкав, а думите й зазвучаха отривисто и рязко, като единични изстрели. Тази госпожичка, неволно си помисли Етан, наистина е участвала в сражения.
— Звъня ли в службата за безопасност?
— В службата за безопасност?! — удиви се момичето. — Защо, Ели?
— Позвъни им незабавно и повтори всичко, което ми разказа. Нека регистрират Теки като изчезнал.
— Приятел, който просто не е дошъл на среща? Ели, та те просто ще ми се изсмеят. А може би ти сега ми се присмиваш, а? — объркано каза тя.
— Сега изобщо не ми е до шеги! Поискай да те свържат с капитан Арата. Кажи му, че командир Куин те изпраща. Той няма да се смее.
— Но, Ели…
— Звъни веднага! Аз трябва да тръгвам. Ще се свържа с теб веднага, щом мога.
Лицето на момичето се разтвори в порой от мигащи снежинки. От устните на Куин се откъсна едва чута ругатня.
— Какво става? — попита Си, излизайки от банята. Той закопчаваше ръкавите на работния си комбинезон.
— Страхувам се, че в момента Теки е на разпит при Милисор. — каза Куин. — А това означава, че легендата ми вече се е изпарила. Проклятие! Не разбирам за какво им е притрябвало да отвличат Теки, та това е пълен абсурд… С какво мисли този Милисор — със задника си ли? Не е е неговия стил…
— Може би това е логика на отчаянието? — каза Си. — Той беше много разстроен от изчезването на Окита. Даже по-разстроен и от новото появяване на доктор Еркхарт. Относно доктор Еркхарт той имаше ъ-ъ… доста странни теории.
— Заради които, — добави Етан, — ти положи сума ти усилия, за да ме намериш. Поднасям ти най-искрените си извинения за това, че не се оказах онзи суперагент, на когото толкова разчиташе!
— Престани! — каза Си, хвърляйки му странен поглед.
— Аз само исках да накарам Милисор да се поизнерви малко. — Куин впи зъби в края на нокътя си и го отгризна. — Но не чак до такава степен. Не съм им давала никакви основания, за да отвличат Теки. А може би… Ако той беше направил всичко както му бях казала и беше върнал пакета веднага… Да, никога не трябва да се замесваш с дилетанти. И защо ли тогава не послушах вътрешния си глас? Бедния Теки даже не знае защо му се стоварва всичко това на главата…
— Интересно защо когато „се свърза“ с мен, не те мъчиха такива угризения… — мрачно отбеляза Етан.
— Тебе така или иначе щяха да те набъркат в това. Освен това на теб не съм ти пяла приспивни песни в люлката, когато си бил още бебе. И още… — тя замълча, насочвайки към него поглед, не по-малко странен от този, който току-що му беше хвърлил Си, — ти се недооценяваш… — Тя скочи и се отправи към вратата.
— Ти къде?… — обезпокои се Етан.
— Смятам… — решително започна тя, но изведнъж, след кратко колебание, дръпна ръката си от бутона на вратата. — Смятам първо да обмисля всичко това.
Тя рязко се обърна и започна да измерва стаята с крачки.
— Защо го държат толкова дълго? — запита тя. Етан не беше сигурен накъде е насочен въпроса — към него, към Си или към стената. — Те можеха да измъкнат цялата информация от него буквално за петнайсет минути. След това ще се свести в някой тунел и ще реши, че е задрямал на път за вкъщи, и всичко е скрито-покрито…