— С мен се занимаваха не петнайсет минути, — напомни Етан, — а доста по-дълго.
— Да, но техните подозрения бяха предизвикани — в което си съвсем прав — от моя „бръмбар“, който откриха у теб. А Теки нарочно го оставих „чист“, та повече да не се случва нищо подобно. Освен това те просто можеха да сверят показанията на Теки със станционарното му досие. Докато ти беше човек без минало, или поне миналото ти трудно можеше да се провери, което оставяше доста простор за всякакви фантазии.
— И в резултат се наложи да се мъча цели седем часа. — измърмори Етан.
— Но от момента, в който изчезна Окита, — намеси се в разговора Си, — те сигурно мислят, че наистина си суперагент, който може да издържи седемчасово мъчение. Сега те са много по-недоверчиви към отговори като „не знам“…
— И в този случай, — навъсено го подкрепи Куин, — колкото по-скоро измъкна Теки, толкова по-добре.
— Извинявай, — каза Етан, — но откъде?
— Колкото и да е странно, от щаб-квартирата на Милисор. Тази, в която те разпитваха. Същия този „покрив“, под който изобщо не успях да пусна „бръмбари“. — Тя си разроши косите и с двете ръце. — Но как, по дяволите, да направя това? Въоръжено нападение на укрепен обект сред куп невинни граждани? При това на космическа станция…
— А как измъкна доктор Еркхарт? — попита Си.
— Просто събрах търпение и чаках, докато излезе. А после дълго търсих подходящия момент.
— Да, доста дълго. — охотно се съгласи Етан. Те си размениха напрегнати усмивки.
Ели се мяташе из стаята като побесняла тигрица.
— Опитват се да ме изкарат на светло! Знам го. Чувствам го. Милисор иска да се добере до мен чрез Теки. А за него всички средства са добри. К.Н.И. — Куин — Некадърна Идиотка! О, богове! Без паника, Куин! Какво би направил в подобна ситуация адмирал Нейсмит? — тя се спря като закована и се втренчи в стената.
Във въображението на Етан вече изникваха пикиращи бомбардировачи, хиляди десантчици с насочени плазмотрони, платформи с тежки лъчеви оръдия, които плавно прелитаха от позиция на позиция…
— Никога не прави това, — промърмори Куин, — което някой специалист може да направи вместо теб. Ето какво би казал! Интелектуално джудо, школата на космическия магьосник. — Когато тя отново се обърна, лицето й сияеше. — Да, точно това би направил той! Хитър дребосък, колко те обичам! — Тя отдаде чест на някой невидим и се хвърли към интеркома.
Си въпросително погледна Етан. Той недоумяващо сви рамене.
Над холограмната плоча се материализира напрегнатото лице на жена-служител, облечена в зелена униформа.
— Гореща линия на Екологичната и епидемиологична служба. С какво мога да ви помогна?
— Искам да съобщя за предполагаем преносител на инфекция. — заяви Куин с най-деловития си сериозен тон.
Служителката придърпа към себе си клавиатурен панел.
— Човек или животно?
— Човек.
— Транзитник или станционер?
— Транзитник. Но в момента той може би предава инфекцията на станционер.
Погледа на събеседничката й стана още по-напрегнат.
— Име на заболяването?
— Алфа-С-Д-плазмид-3.
Ръката на служителката замря над клавиатурата.
— Алфа-С-Д-плазмид-2 е заболяване, предаващо се по полов път и изразяващо се в загниване на меките тъкани. За първи път е регистрирано на Варус Тертиус. Него ли имате предвид?
Куин отрицателно поклати глава.
— Това е нова и по-жизнеспособна разновидност на варусанския „червен чатал“. Доколкото ми е известно, още не са изобретили ваксина срещу нея. Нима не сте чували нищо за нея? Тогава направо имате късмет.
— Не, госпожо, за това заболяване чувам за първи път. — Служителката яростно печаташе, включвайки още някакви уреди към записващото си оборудване. — Име на вероятния преносител?
— Господин Харман Дал, сетагандийски агент по покупко-продажба на произведения на изкуството. Той има нова агенция в Транзитната Зона, лицензирана преди няколко седмици. Той общува с много хора.
Харман Дал е псевдонима на Милисор, досети се Етан.
— Така, така… — каза служителката. — Ние, разбира се, ви благодарим за информацията. Но… — тя замълча, подбирайки думите си. — По какъв начин узнахте за заболяването на този човек?
Куин отклони поглед от лицето на служителката и го прехвърли върху собствените си крака. После погледа й заблужда по ъглите на стаята и накрая се спря върху неочаквано затреперилите й ръце. Всичко говореше за това, че е силно смутена. Ако имаше време да задържи за по-дълго дишането си, тя би почервеняла. Но, впрочем, и това стигаше.