Най-накрая Хидасп научи историята на подхвърлянето и причината.
— Зная — каза той, — че ми се е родила дъщеря. Казаха ми, че е умряла, както Персина твърдеше. Сега обаче научавам, че тя била подхвърлена. Но кой я прибрал, спасил и отгледал? Кой я отвел в Египет, където е взета в плен? Откъде се разбира, че това е същата тя и че подхвърленото дете не е загинало? Може би някой е намерил разпознавателните знаци и злоупотребява с тях поради игра на съдбата? Може би някой демон си устройва с нас шеги и с лъжливия образ на тази девойка се подиграва с нашето желание да имаме дете, като ни натрапва чуждо потомство, а забулва като с облак с тази митра истината?
14. На това Сисимитър отвърна:
— Първият от въпросите ти има отговор: този, който прибра и тайно отгледа подхвърленото дете и го отведе в Египет, когато ти ме изпрати за посланик там, съм самият аз. И че на нашето съсловие не е разрешено да лъже, ти знаеш. Аз разпознавам митрата, която, както виждаш, е изпъстрена с царските етиопски букви. Тя изключва всяко съмнение, че е написана другаде, тъй като е изписана с почерка на Персина, който ти е много добре познат. Но имаше и други подхвърлени знаци, които предадох на човека, приел от мене момичето. Той беше елин и, както ми се стори, добър и честен.
— Те са също така запазени — каза Хариклея и показа накитите.
Персина, като ги видя, още повече се смая. Хидасп я запита какви са те и може ли нещо повече да му каже. Тя нищо друго не отвърна, освен че ги разпознава, но е добре да я разпитва у дома.
Явно Хидасп се смути за втори път. А Хариклея му каза:
— Ето това са различителните знаци от моята майка, но този пръстен е твой собствен.
И му показа скъпоценния камък пантарб. Хидасп веднага го позна. Беше го подарил на Персина за годежа.
— Той е мой, мило дете — каза Хидасп, — но че ти го имаш като моя дъщеря, а не си го получила другояче, не мога да бъда сигурен. Освен другото твоята светла кожа не е присъща на етиопците.
— Бяло беше детето, което някога прибрах — извика Сисимитър. — Освен това и възрастта му съвпада с възрастта на тази девойка: тя навършва седемнадесет години, колкото изминаха от подхвърлянето. Пред мен още стои изразът на очите й, сегашната й нечувана красота отговаря на предишната.
— Всичко това, Сисимитре, е прекрасно — възрази Хидасп, — макар че ти говориш като неин защитник, а не като съдник. Но внимавай! Да не би като разрешаваш една загадка, да създадеш друго подозрение — страшно, от което лесно не може да се отърси моята съпруга, — как сме могли против природата ние, двамата етиопци, да родим бяло дете?
Сисимитър го погледна и му каза с иронична усмивка:
— Аз не зная защо се вълнуваш противно на нрава си, като негодуваш против моята защита, която съм поел не със зъл умисъл. Истински съдия за мен е този, който брани справедливостта. Защо не смяташ, че защищавам повече тебе, отколкото девойката? Когато с помощта на боговете посочвам тебе за баща, а твоята дъщеря, която спасих още в пелени и сега вече израсла, спасявам отново, не изоставям на съдбата? Но ти мисли за нас каквото си искаш, не ще му отдадем никакво значение. Защото не живеем, за да се харесваме на другите, а се стремим към прекрасното и доброто, водени от собствените си възгледи. А обяснението на загадката с цвета на кожата дава самата митра. В нея Персина признава, че докато била в прегръдките ти, се запечатали у нея някакви образи и прилики чрез впечатлението от картината на Андромеда. Ако желаеш да се увериш и по друг начин, налице е първообразът. Погледнеш ли Андромеда, ще видиш приликата между картината и девойката.
15. Прислужници по нареждане вдигнаха и донесоха картината и я изправиха до Хариклея. В същия момент всички започнаха да ръкопляскат и да се вълнуват. Едни, които що-годе разбираха какво се говори и върши, обясняваха на други и всички се учудваха възторжено на изумителната прилика. Самият Хидасп вече не можеше да се съмнява и дълго време стоя обзет едновременно от радост и от почуда.
— Само още едно остава — каза Сисимитър. — Думата е не само за царската принадлежност и за самото законно наследство, но преди всичко за истината. Оголи си ръката, девойко. Над лакътя й имаше черен белег. Няма нищо неприлично, ако оголиш ръката си. Така ще покажеш родителите и рода си.
Без да се бави, Хариклея оголи лявата си ръка. Показа се черен белег, който като абаносово дърво беше обкръжен от слоновата кост на кожата.
16. Персина не се сдържа повече. Изведнъж скочи от престола, спусна се и я прегърна. Увисна на нейната шия и заплака, и от бурна радост избухна в някакви хълцания (прекомерната радост понякога извиква плачове и въздишки) и насмалко не се строполи заедно с Хариклея.