— Как да не обезумявам — му отвърна Кнемон, — като чух, че Тисба е жива?
— Но коя е тази Тисба? — го запита Каласирид. — Откъде я познаваш и защо те тревожи вестта, че е жива?
— Останалото ти ще узнаеш после — отвърна му той, — когато и аз започна да разказвам моята история. Но ей с тези очи я видях умъртвена и ей с тези ръце я погребах при разбойниците.
— Спи! — посъветва го Каласирид. — А как стои работата, не след дълго ще научим.
— Не мога — отговори Кнемон. — Но ти не се тревожи. Аз не мога да живея, ако веднага не изляза и по някакъв начин не разбера как някой заблудил Навсикъл, или как само у египтяните мъртвите възкръсват.
Каласирид леко се усмихна и отново се унесе в сън.
Кнемон излезе из стаята. И той изпита каквото изпитва всеки, който се лута нощем на тъмно в непозната къща. Но понасяше всичко, за да се освободи бързо от страха и от подозрението си за Тисба. Най-после, като дълго опипваше и често се връщаше на същото място, чу отнякъде скръбния и тих глас на жена, която плачеше като славей в пролетна нощ. Той приближи до стаята, откъдето идваше плачът, прилепи ухо до вратата, където се събират двете й крила, и се ослуша. Тогава долови следните ридания:
«Аз дълбоко нещастната се надявах, че съм се изскубнала от ръцете на разбойниците и от насилствена смърт и че ще живея занапред заедно с любимия, макар и в изгнание, но все пак щастлива. Защото не съществува никаква трудност, която да не мога да понеса заедно с него. Но сега съдбата, отредена ми от рождение, която никога досега не се е насищала, след кратко щастие отново ме измами. Вярвах, че съм се избавила от робство, а отново съм робиня. В затвор, под стража. Бях на остров, в тъмнина. Сега е също така, но, право да кажа, още по-зле, защото съм далече от човека, който желае и може да ми облекчи положението. До вчера една разбойническа бърлога ми беше убежище — една подземна пещера. Какво друго беше до вчера жилището ми, ако не гроб? Но и него облекчаваше с присъствието си най-скъпият ми от всичко. Там той ме оплака жива и умряла — каквато ме мислеше, — жалеше за мене, сякаш съм умъртвена. Сега загубих и това утешение. Далече е спътникът на моите нещастия, който споделяше бремето на моите страдания. Аз съм сама, изоставена, пленница и опечалена, изложена на прищевките на жестоката съдба. Животът ми има смисъл, доколкото се надявам, че моят най-сладък е все още жив. Но, душа моя, къде си? Каква съдба те споходи? Не робуваш ли и ти, ти, който си дух свободен и непоробен, освен от любовта? Дано само да се спасиш и да видиш пак своята Тисба. Така ще ме наричаш, дори да не желаеш.»
3. Като чу това, Кнемон повече не можа да се владее и престана да подслушва по-нататък. От първите думи той си помисли друго, но от последните се убеди, че това е наистина Тисба. Едва не се строполи пред самата врата. С мъка се задържа и от страх да не бъде хванат от някого на място (вече пееха вторите петли), се отдалечи, залитайки. Внезапно преплете крака, връхлетя с тяло срещу стената и заудря глава ту в горната греда на вратата, ту в някакъв предмет, който висеше от тавана. Най-после след дълго лутане се довлече до стаята, която обитаваха, и веднага се тръшна на леглото. Трепереше с цялото си тяло, зъбите му силно тракаха. Състоянието му скоро щеше да стане съвсем опасно, ако не го забеляза Каласирид. Той го затопли в прегръдката си и започна да го ободрява всякак с думи. Когато Кнемон малко се съвзе, Каласирид го попита за причината.
— Аз съм загубен — завайка се той, — проклетата Тисба наистина е жива.
4. И той отново рухна в несвяст. Каласирид отново се зае с него, опитвайки се да го свести.
С Кнемон си беше направил шега някой демон, който и в други случаи се шегува с човешките дела и им се надсмива. Той не оставя хората да се наслаждават безгрижно на приятните неща и примесва към това, на което предстои да се радват, някаква мъка. Може би е в нрава на демона и сега се е потвърдило, може би е свързано с човешката природа, която не възприема непомрачена и чиста радост.
Така и тогава Кнемон бягаше от това, което трябваше да избере пред всичко друго, и приемаше най-приятното за страшно. Защото жената, която плачеше, не беше Тисба, а Хариклея. А с нея се беше случило следното:
След като Тиамид беше пленен и отведен като пленник, островът беше опожарен и изоставен от обитаващите го разбойници. Тогава в ранни зори Кнемон и Термутид, щитоносецът на Тиамид, преплуваха езерото, за да разузнаят какво са направили неприятелите с главатаря им. Какво стана с тях по-нататък, вече разказахме.