— Скъпи гости, ще ми бъде приятно (нека боговете ми бъдат свидетели), ако пожелаете да останете цял живот тук при мене и да прекарвате всичкото си време сред обща цялата собственост и общи приятели. Аз не ще ви смятам за гости и чужденци, но за благосклонни към мене истински приятели, за мене не ще бъде бреме да направя каквото и да било за вас. Съгласен съм, ако пожелаете да търсите близките си, да ви помагам колкото мога, докато съм заедно с вас. Но и сами знаете, че моят живот е свързан с търговията — аз упражнявам този занаят. Вече отдавна духат приятни зефири, те ми отварят морето за пътешествие и предвещават на търговците щастливо плаване. Като заповед делата ми изискват настоятелно да тръгна за Елада. Ще направите добре, ако желаете, да споделите с мен плановете си, та да съчетая с тях моите работи.
7. След тия думи Каласирид замълча за известно време.
— Навсикле — каза той, — нека излезе щастливо плаването ти, нека Хермес печалбодателят и Посейдон, закрилникът от опасности, те придружават и ръководят! Нека те ти успокоят вълните и ти пратят благоприятни ветрове, да ти открият удобно убежище във всеки пристан и достъп във всеки град за твоята търговия. Ти така добре ни угости при нашето посещение и сега на раздяла така добросъвестно следваш обичая за гостоприемство и приятелство. За нас сигурно ще бъде трудно да се разделим с тебе и с твоя дом, в който поради любезността ти се чувствувахме като у дома. Но е неотложно необходимо да се заемем всякак с търсенето на нашите приятели. Това важи за мене и Хариклея. А какво мисли Кнемон? Дали да дойде с нас, готов да ни услужи, или е намислил нещо друго, нека сам ни каже още тук.
Кнемон пожела да отговори, но тъкмо да отвори уста, внезапно зарида и горещ поток от сълзи скова езика му. Късно едва той се опомни и сред стенания възкликна:
— О, човешка съдба, съпроводена с превратности и вечни промени! В какъв въртоп от нещастия въвличаш често мнозина други, а сега особено мене! Ти ме изтръгна от род и бащин дом, отне ми отечеството и града на моите близки, и ме отнесе на египетска земя (премълчавам всичко, което се случи през този промеждутък), предостави ме на разбойниците-пастири, като ми показа искрица надежда, като ме срещна с хора нещастни, но елини, с които се надявах да споделя останалото време от живота си. А както изглежда, ти ми отнемаш и тази утеха. Към кого да се обърна? Какво да правя? Да изоставя Хариклея, преди още да е намерила своя Теаген? Колко жестоко, о земьо, и несправедливо! Или трябва да я последвам и да търся заедно с нея? Ако е сигурно, че ще го намерим, изгледът за успех би облекчил мъката. Но ако бъдещето е неизвестно и ако трудностите бъдат по-големи, не се знае къде някога ще завършат моите странствувания. Не трябва ли да поискам извинение от вас и от боговете на приятелството и да помисля за връщане в отечеството и при близките си? Вярвам, че сега боговете ми предлагат удобен случай — ето този Навсикъл, както той заяви, се тъкми да отиде в Елада. Трябва ли, ако през това време сполети нещо баща ми, домът ми да остане без стопанин, ненаследен? Дори да бедствувам, все пак чрез мене ще се запази някаква що-годе задоволителна издънка на рода.
Но, мила Хариклея (защото главно пред тебе трябва да се оправдавам, от тебе да искам прошка — дай ми я, моля те), аз ще те последвам до пастирите-разбойници. Ще помоля Навсикъл да почака малко, макар че много бърза. Само да мога лично да те предам в ръцете на Теаген и да му покажа, че съм пазил вярно повереното ми богатство. Тогава ще се разделя с тебе с прекрасни надежди за бъдещето и с чиста съвест! Ако пък не успеем — което дано не се случва! — и тогава ще бъда оправдан, че не съм те оставил сама, но съм те поверил на твоя добър пазител и баща Каласирид.
Хариклея вече по различни признаци се беше досетила, че Кнемон е влюбен в дъщерята на Навсикъл, (Влюбените лесно откриват обладаните от същите чувства). Тя беше разбрала от думите на Навсикъл, че той на драго сърце ще приеме това сродяване и отдавна го гласи и се старае всякак да привлече Кнемон към себе си. Освен това тя мислеше, че е неприлично и подозрително Кнемон да остава повече неин спътник.
— Както обичаш — рече тя. — За проявените досега от твоя страна грижи аз съм ти благодарна и задължена. Но съвсем не е нужно повече занапред да се тревожиш за нашите работи и против волята си да се подлагаш на опасности заради чужда съдба. Иди си в твоята Атина, в своя бащин дом и род, под никакъв предлог не отминавай възможността, която, както заявяваш, Навсикъл ти предлага. Аз пък и Каласирид ще водим борба срещу всички пречки, докато стигнем края на нашето странствуване. Вярваме, че дори нито един човек да не ни помогне, боговете ще ни съпътствуват.