Наближиха до труповете и се огледаха, да не би там да лежи някой техен близък (бедните души винаги предчувствуват за близките си най-лошото), и попаднаха на стара жена, която прегръщаше трупа на местен жител и изтръгваше из гърдите си всякакви вопли. Намислиха да се опитат, ако могат, да научат нещо от старицата. Най-напред седнаха до нея и започнаха да я утешават в дълбоката й скръб. Когато тя се посъвзе, Каласирид я попита по египетски кого оплаква и каква е била битката.
Тя му разказа накратко за всичко — че оплаква загиналия си син и дошла при мъртвите с надежда, дано някой да дойде и да сложи край на живота й, в същото време да почете за последен път своя син със сълзите и воплите си.
А за битката разказа следното:
13. Водили за Мемфис някакъв млад чужденец, отличаващ се с хубост и снажност, при Ороондат, наместника на великия цар. Началникът на стражата Митран, мисля, го пленил и както разказват, го изпращал като особен подарък. Жители на ей това наше село — и тя показала близкото селище — ги нападнали и отвлекли момъка, като твърдели, че го познават (или било истина, или било предлог). Митран, щом научил, се разгневил страшно и преди два дена настъпил срещу селището. А жителите му са крайно войнствени, постоянно се занимават с грабеж и напълно презират смъртта, заради това често жените, както сега аз, загубват съпрузите и синовете си. Като научили за готвеното нападение, устроили някакви засади и като пресрещнали противниците, едни от тях нападнали направо отпред, а други неочаквано изотзад из засада с викове, без персите да ги очакват, и ги победили.
В сражението Митран паднал в първата редица. Заедно с него паднали почти всички, понеже били обградени и нямали възможност да се измъкнат. Паднали и от нашите малцина, и между малцината поради жестоката воля на божеството и моят син. Пронизала го, както виждате, в гърдите персийска стрела. И сега аз нещастната оплаквам загиналия си син, а както изглежда, ще оплаквам скоро и последния си останал син, който вчера тръгна заедно с другите срещу град Мемфис.
Каласирид попита за причината на този поход. Старицата разказа каквото научила от оцелелия си син.
След като убили царски войници и началника на стражата на великия цар, жителите на селото виждали ясно, че няма току-тъй да им се размине, но че работата ще завърши опасно за всички, Ороондат, наместникът на Мемфис, разполагал с огромна войска и веднага, щом научел, щял при първия пристъп да обкръжи селището и да накаже до един жителите му. И понеже са изложени на най-голяма опасност, решили да обезсилят, ако могат, голямото предизвикателство с още по-голямо, като изпреварят подготовката на Ороондат, неочаквано да го нападнат или да го обезвредят, ако го заварят в Мемфис, или ако е излязъл оттам — през това време, както казват, той бил зает с някаква война срещу етиопците, — по-лесно да завладеят града, останал без защитниците си. Така ще избягнат в момента опасността и ще възвърнат на своя разбойнически главатар Тиамид жреческия сан, отнет му противозаконно от неговия по-млад брат. Или ако не сполучат, нека паднат в сражение, преди да изпитат персийското безчестие и произвол. Но вие, чужденци, къде отивате?
— В селото — отговори Каласирид.
— Не е безопасно — каза тя — тъй късно, и непознати, да отидете сред все още останалите.
— Но ако ти ни придружиш — прибави Каласирид, няма защо да се боим за нашата сигурност.
— Нямам време — отговори старицата. — Предстои ми да извърша някои нощни жертвоприношения. Но ако можете да почакате (налага се, дори против волята ви), прекарайте нощта тук някъде настрани от мъртъвците на чисто. На сутринта аз ще ви заведа и ще се постарая за сигурността ви.
14. Каласирид предаде на Хариклея всичко, което старицата му разказа, и отведе девойката със себе си. Те се отдалечиха на известно разстояние от бойното поле и стигнаха до нисък хълм. Там той полегна, като подложи под главата си стрелника, а Хариклея седна върху торбата.
Луната изгря и освети всичко с яркия си блясък (беше точно третата нощ след пълнолунието). Каласирид, отпаднал и иначе от възрастта, а и сега от пътя, се поддаде на дрямката, а Хариклея, будна поради налегналите я тревоги, стана свидетелка на някаква сцена, наистина не невинна, но за египтянките съвсем обичайна.