Тиамид се втурна срещу Петосирид. Той не устоя на напора и при първото движение се обърна в бягство към вратите с намерение да се вмъкне в града. Но съвсем не успя, понеже хората на вратите му препречиха пътя, а тези от стените крещяха да не го допускат вътре. И той започна да бяга, колкото му държат силите, около града, вече захвърлил оръжието.
Отзад бягаше и Теаген, силно разтревожен за Тиамид, и защото не можеше да изтрае да не види всичко. Беше без оръжие, за да не помисли някой, че помага на Тиамид. Но оставил там, където стоеше до стената под погледа на Арсака, щита и копието си, така ги оставил, че тя да гледа тях вместо него, докато той придружаваше бегачите.
Петосирид нито още беше настигнат, нито беше много изпреварил в бега, но все изглеждаше, че ще бъде догонен. Той бягаше толкова напред, колкото беше редно въоръженият Тиамид да изостава от невъоръжения. Така те обиколиха веднъж и дваж стената. Тъкмо завършваха третия кръг и Тиамид вече размахваше копие над гърба на брат си и го заплашваше, че ако не спре, ще го нарани (гражданите както в театъра следяха от стените представлението), в този момент или някое божество, или някоя съдба, която направлява хорските дела, вмъкна в действието нов епизод, като за съперничество, началото на нова драма. И тя приподнесе именно в този ден и в този час сякаш като от театрална машина Каласирид във вид на участник в надбягването и нещастен зрител на борбата на синовете си на живот и смърт.
Преживял много и изпитал всичко, приел доброволно изгнание и лутане из чужбина, за да не изживее така ужасната гледка, той бе надвит от съдбата и по принуда видя това, което боговете отдавна му предсказаха. Той забеляза отдалеч гонитбата и разбра от честите пророчества, че това са синовете му, и се принуди да тича след тях по-бързо, отколкото му позволяваше възрастта, и за да предотврати смъртоносния им сблъсък, насили старостта си.
7. Щом ги догони, започна да тича близо до тях.
— Какво правите, Тиамиде, Петосириде? — не преставаше да вика силно. — Какво е това, чада мои? — се провикваше често.
Но те не познаха баща си, защото беше още в просешките дрипи, освен това те бяха напълно вдадени в борбата. И бягаха от него като от някакъв просяк или умопобъркан. Част от народа по стените се чудеше, че той непредпазливо се хвърля между мечоносците, а други се надсмиваха на глупавото му и безсмислено суетене.
Но когато старецът забеляза, че не го познават поради жалкото му облекло, смъкна от себе си дрипите, с които се беше предрешил, разпусна неподрязаната си жреческа коса, хвърли товара от раменете и тоягата от ръката си и застана пред тях в образа на почетния жрец, коленичи и простря ръце за молба.
— Чада мои — извика със сълзи в очите, — аз съм Каласирид, вашият баща. Спрете пратената ви от съдбата лудост и отдайте почит на вашия родител, който е пак при вас!
Тогава те се спряха покъртени и изнемощели, паднаха двамата пред баща си и му прегърнаха коленете, като отначало напрегнато се взираха в него, за да се уверят, че той е наистина техният баща. Когато разбраха, че образът му не е видение, а е истински, изпитаха много и противоположни чувства. Зарадваха се, че ненадейно виждат здрав и читав баща си. Но изненадани в това положение, се измъчваха и се срамуваха, силно смутени от неизвестността, пред която се намират.
Докато гражданите още се чудеха и не можеха нито да кажат, нито да направят нещо, сякаш вцепенени от недоумение, подобно на нарисувани фигури в драма, се появи на сцената и друго лице — Хариклея. Тя следваше стъпките на Каласирид и отдалече позна Теаген (окото на влюбения е зорко и често само от едно движение или положение, макар и отдалече и отзад, установява приликата), сякаш жегната от гледката, се спусна като бясна към него. Обви ръце около шията му, увисна на него и го прегърна през скръбни сълзи.
А той, нещо напълно естествено, като я видя измърсена и срамно загрозена, с вехти и окъсани дрехи като някоя просякиня и истинска скитница, се опита да я отстрани и отблъсне. Но най-накрая, понеже тя не го изпускаше и му пречеше да следи Каласирид, я плесна.
Тогава тя му пришепна:
— Питиецо, нима не помниш факела?
Тогава Теаген, засегнат от думите й като от стрела, позна във факела уговорената между тях дума, погледна я втренчено и озарен от погледа на Хариклея като от лъч, проникнал през облак, я прегърна и притисна в обятията си.
Така цялото място под стените, на които отгоре седеше Арсака, приковала поглед не без ревност в Хариклея, се изпълни с някакви сценични чудеса.