— Само още едно остава — каза Сисимитър. — Думата е не само за царската принадлежност и за самото законно наследство, но преди всичко за истината. Оголи си ръката, девойко. Над лакътя й имаше черен белег. Няма нищо неприлично, ако оголиш ръката си. Така ще покажеш родителите и рода си.
Без да се бави, Хариклея оголи лявата си ръка. Показа се черен белег, който като абаносово дърво беше обкръжен от слоновата кост на кожата.
16. Персина не се сдържа повече. Изведнъж скочи от престола, спусна се и я прегърна. Увисна на нейната шия и заплака, и от бурна радост избухна в някакви хълцания (прекомерната радост понякога извиква плачове и въздишки) и насмалко не се строполи заедно с Хариклея.
Хидасп съжали съпругата си, като я виждаше да плаче, и от съчувствие се умилостиви. Вперил поглед в гледката, той стоеше твърд като рог или желязо в борба с напора на сълзите си. Душата му се вълнуваше от бащината обич и от мъжкото себелюбие, сърцето му се късаше между двете и беше тласкано насам и натам като от буря. Накрая то беше надвито от природата, която побеждава всичко. Той осъзна не само че е баща, но и че страда като всеки баща. Вдигна Персина, която се беше свлякла с дъщеря си и беше обвила ръце около нея, прегърна пред всички Хариклея и с пороя от сълзи изпълни бащиното възлияние.
Но не се отказа напълно от предстоящото действие. Известно време остана така и наблюдаваше народа, който се вълнуваше от същите чувства, при тази игра на съдбата плачеше от радост и състрадание и надаваше някакъв неизмерим вик до небето, без да се вслуша в подканите на глашатаите да пази тишина и без да показва открито какво значи този шум. Тогава Хидасп протегна ръка и като я размаха, успокои развълнувания народ.
— Присъствуващи — извика, — както виждате и чувате, неочаквано боговете ме обявиха за баща и се установи от много доказателства, че тази девойка е моя дъщеря. Но аз заради любовта си към вас и към родината поставям по-долу грижата за продължението на рода си и за бащинството, което бих получил от нея, и съм готов заради вас да я принеса в жертва на боговете. Наистина виждам, че и вие плачете и сте изпълнени с човешко състрадание, и ви трогва ненавременната жертва на девойката и моето напразно очаквано родово наследство. Все пак е нужно, макар и против вашето желание, да се подчиня на закона на Дедите и да избера благото на отечеството пред личната полза. Дали е угодно на боговете да ми дадат дъщерята и пак да ми я отнемат (същото аз изпитах някога при нейното раждане и страдам сега при нейното намиране), аз не мога да кажа, но оставям вие да прецените. Също не зная дали боговете, които я отведоха от родината в най-крайните земни предели и пак ми я доведоха по чудотворен начин като пленница, — ще желаят пак да им я принеса в жертва.
Тази, която аз като неприятелка не погубих, като пленница не опетних и в която сега познах дъщеря, не ще се поколебая да принеса в жертва, ако вашето желание е такова, не ще сторя това, което би било извинително за други баща при такъв случай: не ще падна на колене да моля за вашата снизходителност, та сега да отстъпвам от закона, отдаден повече на природните си чувства, като че е възможно по друг начин да се тачи божеството. Но както вие не криете вашето съчувствие и страдате заедно с нашата болка като със своя собствена, също така и на мене е ценно вашето благо. Ще пренебрегна моето наследство, ще пренебрегна и страданието на ето тази нещастна Персина, която още като първескиня стана бездетна. Та ако мислите така, спрете сълзите си и не състрадавайте напусто. Но нека да пристъпим към жертвоприношението.
А ти, дъще (за пръв и за сетен път се обръщам към тебе с това скъпо име), о, напразно в цвета младостта си, напразно намерила родителите си, за която родината се показва по-жестока, отколкото чуждата страна, която ти запази живота, докато родината те води към смърт. Не вълнувай сърцето ми с жалбите си, но покажи сега повече, отколкото преди храброто си царствено благородство и последвай своя баща. Той не може да те съчетае в брак, не те поведе към брачното ложе, но те увенча за заколение и пали факли не сватбени, а жертвени и принася пред олтара тази непреодолима красота. А вие, богове, простете ми, ако съм изрекъл сломен от болката някакви не благочестиви слова — аз, който съм назовал детето си мое и веднага съм станал детеубиец!
17. След тези думи той хвана за ръка Хариклея, като даде вид, че ще я води към жертвениците и ще я предаде на кладата, но сърцето му гореше от по-силния огън на чувството, докато в себе си се молеше народът да не уважи речта му.
Етиопското множество, покъртено от неговите думи, ни най-малко не се съгласи да се отведе Хариклея. Всички извикаха гръмогласно наведнъж: