Гледката поразяваше всички, всеки оценяваше най-високо храбростта и красотата на юношата. Всички жени из народа, като не можеха да скрият с въздържаност душевното си вълнение, му подхвърляха ябълки и цветя с надежда да привлекат на своя страна симпатиите му. Всички бяха единодушни, че няма на света юноша, който да надминава красотата на Теаген.
4. „Щом се събуди Зора розопръста, родена из здрача“ (тъй би казал Омир), из храма на Артемида излезе красивата и умна Хариклея. Тогава ние разбрахме, и Теаген може да бъде надминат, доколкото съвършената женска красота е по-обаятелна от мъжката, дори от красотата на първия мъж в света. Тя се возеше колесница, теглена от два бели бика, носеше пурпур — стигаща до петите одежда с втъкани златни лъчи. Гърдите й поддържаше пояс, в който художникът-майстор беше излял цялото свое изкуство. Никога преди това той не беше изковавал нещо подобно, нито пък можеше вече да го сътвори. Беше преплел на гърба на девойката опашките на две змии, шиите им свързал под гърдите в замотан клуп, а оттам се подават главите, провесени на двете страни като добавък на възела. Би помислил не само че изглежда, че змиите пълзят, но че наистина пълзят. Но техният поглед не беше зъл или суров, от тях се разливаше влажна съненост, сякаш са заспали в сладък копнеж на моминските гърди. Бяха изваяни от злато, а обагрени с тъмносиньо. То беше изкусно нанесено, така че грапавите и сменящи цвета си люспи да показват контраста между златистото и тъмносиньото. Такъв беше поясът на девойката.
Косите й — нито изцяло на сплитове, нито съвсем разпуснати, но по-голямата им част падаше на вълни върху шията, разпиляваха се по раменете и гърба, а на темето и челото се увенчаваха с нежни лаврови клонки. Те обкръжаваха розовото слънчево лице и не позволяваха на вятъра да развява къдриците в безпорядък.
В лява ръка тя носеше позлатен лък, от дясното й рамо висеше стрелник. С другата ръка държеше запален факел, но очите й излъчваха повече блясък, отколкото сиянието на светилника.
— Та това са Хариклея и Теаген! — извика Кнемон.
— Но къде са те? Покажи ми ги, моля те в името на боговете! — помоли Каласирид, като предполагаше, че Кнемон ги вижда.
— Татенце — отвърна той, — сякаш те са пред мене, макар че не са тук — тъй живо ти ми описа в разказа си тези, които съм виждал и познавам.
— Съмнявам се — възрази Каласирид — дали си ги виждал такива, каквито ги съзерцаваше през оня ден Елада и слънцето, всеки им се усмихваше и ги облажаваше. Тя будеше копнение у мъжете, а той у жените. Смятаха за висше щастие близостта с когото и да било от двамата. Местните жители се възхищаваха повече на младия мъж, а тесалийците на девойката. И едните, и другите се удивляваха повече на това, което виждат за пръв път. Защото новата гледка омайва повече, отколкото познатата. Но каква приятна измама, каква сладка мисъл — как ме окрили, Кнемоне, с вестта! Помислих си, че виждам любимците си, а явно ти ме заблуждаваш във всичко.
В началото на разговора твърдеше, че те ще дойдат и ще ги видим, а след това поиска като възнаграждение да чуеш тяхната история. Но вече е вечер, скоро ще настъпи нощта, а ти все още не можеш да ни ги покажеш.
— Не се безпокой — отвърна Кнемон. — Пропъди лошите мисли, защото те наистина ще дойдат. Може би сега нещо им е попречило и те ще пристигнат малко по-късно от уговорката. Но дори и да бяха тук, аз нямаше да ти ги покажа, преди да получа цялата награда. Така че ако искаш скоро да ги видиш, изпълни обещанието си и разкажи докрай историята.
— Впрочем — отвърна Каласирид — аз едва се решавам да се върна към спомена на едно събитие, което вълнува силно, освен това се боя да не те отегча с бъбривостта си. Но щом, както ми се струва, ти слушаш жадно и без насита красиви истории, нека продължавам, където бях спрял. Но по-напред да запалим лампата и да възлеем за боговете на нощта, за да можем след изпълнението на обичая спокойно да посветим нощта на нашия разказ.
5. Каза това и по нареждане на стареца една прислужница донесе запалена лампа. Каласирид извърши възлиянието, като призова другите богове, накрая и Хермес. Помоли за приятни сънища през нощта и да се явят насън любимите му деца. След това продължи каза си:
— Когато, Кнемоне — каза той, — шествието обходи три пъти гробницата на Неоптолем и юношите завършиха третия кръг, изведнъж жените нададоха стонове, а мъжете боен вик. Тогава като по предварителна уговорка почнаха да колят бици, овни и кози, сякаш една ръка нанасяше със секира удари на всички. Накамариха върху огромен олтар голям брой цепеници, според обичая поставиха отгоре крайниците от жертвените животни помолиха жреца на питийския бог да започне възлиянието и да запали олтарния огън. Харикъл отговори, че извършването на възлиянието е негова длъжност, но на водача на пратеничеството се пада да запали огъня, като поеме факела от ръцете на жрицата. Това изисквал обичаят от дедите.