Скоро Кирейските заливи, полите на Парнас, етолийските и калидонските скали пробягаха край товарния кораб, който сякаш летеше. Щом слънцето наклони към залез, веднага се появиха Острите острови, наречени според формата си, и Закинтското море.
Но защо протакам разказа си в този късен час? И се губя наистина в широкото море, без да съм докоснал следващите събития? Нека прекъсна тук разказа, за да поспим малко. Макар че, Кнемоне, ти ме слушаш неуморно и се сражаваш храбро срещу съня си, мисля, че скоро ще капнеш от умора, след като до късния нощен час ти описвах приключенията си. Но, чадо, старостта ми тежи и споменът за преживяното обезсилва мисълта ми и ме приспива.
— Отдъхни си, татко — отговори Кнемон, — но не защото се уморявам да те слушам. Мисля, че ако ти продължаваш да разказваш още много нощи и дни, не ще се наслушам, толкова притегателна и пленителна е повестта. Но аз отдавна долавям глух шум и хорски говор у дома. Бях обезпокоен, но си налагах да мълча, увличан от любопитството да те слушам все повече и повече.
— Аз не чух нищо — отвърна Каласирид. — Може би защото поради възрастта чувам трудно (от старостта заболява заедно с цялото тяло слухът), може би увлечен в разказа си. Струва ми се, че се е завърнал Навсикъл, стопанинът на къщата. Но какво ли, о богове, е свършил?
— Всичко, каквото желаех — се обади Навсикъл, като се приближи незабелязано. — Не остана скрито от мене, драги Каласириде, че вземаш присърце моите работи и ме съпровождаш мислено. Забелязах го и друг път, и сега, като влязох тук и чух част от разговора ти. Но кой е чужденецът?
— Елин — отговори Каласирид. — Останалото ще чуеш после. А ти, ако си уредил нещо, съобщи ни го по-скоро, за да се радваме заедно с теб.
— Но и вие — каза Навсикъл — ще го чуете утре. Засега ви стига това, че намерих още по-добра Тисба. Първо трябва да се ободря с кратък сън от дългия път и от другите тревоги.
2. След тези думи се отдалечи, за да изпълни намерението си. А Кнемон остана като зашеметен, като чу името Тисба. Безпомощен и затруднен, той прехвърляше в ума си мисъл подир мисъл, тежко и често въздишаше през останалата част на нощта, което усещаше и Каласирид, макар потънал в дълбок сън. Старецът все се надигаше и опрян на лакти го разпитваше какво му е и защо така необикновено се измъчва, изглеждаше едва ли не обезумял.
— Как да не обезумявам — му отвърна Кнемон, — като чух, че Тисба е жива?
— Но коя е тази Тисба? — го запита Каласирид. — Откъде я познаваш и защо те тревожи вестта, че е жива?
— Останалото ти ще узнаеш после — отвърна му той, — когато и аз започна да разказвам моята история. Но ей с тези очи я видях умъртвена и ей с тези ръце я погребах при разбойниците.
— Спи! — посъветва го Каласирид. — А как стои работата, не след дълго ще научим.
— Не мога — отговори Кнемон. — Но ти не се тревожи. Аз не мога да живея, ако веднага не изляза и по някакъв начин не разбера как някой заблудил Навсикъл, или как само у египтяните мъртвите възкръсват.
Каласирид леко се усмихна и отново се унесе в сън.
Кнемон излезе из стаята. И той изпита каквото изпитва всеки, който се лута нощем на тъмно в непозната къща. Но понасяше всичко, за да се освободи бързо от страха и от подозрението си за Тисба. Най-после, като дълго опипваше и често се връщаше на същото място, чу отнякъде скръбния и тих глас на жена, която плачеше като славей в пролетна нощ. Той приближи до стаята, откъдето идваше плачът, прилепи ухо до вратата, където се събират двете й крила, и се ослуша. Тогава долови следните ридания:
„Аз дълбоко нещастната се надявах, че съм се изскубнала от ръцете на разбойниците и от насилствена смърт и че ще живея занапред заедно с любимия, макар и в изгнание, но все пак щастлива. Защото не съществува никаква трудност, която да не мога да понеса заедно с него. Но сега съдбата, отредена ми от рождение, която никога досега не се е насищала, след кратко щастие отново ме измами. Вярвах, че съм се избавила от робство, а отново съм робиня. В затвор, под стража. Бях на остров, в тъмнина. Сега е също така, но, право да кажа, още по-зле, защото съм далече от човека, който желае и може да ми облекчи положението. До вчера една разбойническа бърлога ми беше убежище — една подземна пещера. Какво друго беше до вчера жилището ми, ако не гроб? Но и него облекчаваше с присъствието си най-скъпият ми от всичко. Там той ме оплака жива и умряла — каквато ме мислеше, — жалеше за мене, сякаш съм умъртвена. Сега загубих и това утешение. Далече е спътникът на моите нещастия, който споделяше бремето на моите страдания. Аз съм сама, изоставена, пленница и опечалена, изложена на прищевките на жестоката съдба. Животът ми има смисъл, доколкото се надявам, че моят най-сладък е все още жив. Но, душа моя, къде си? Каква съдба те споходи? Не робуваш ли и ти, ти, който си дух свободен и непоробен, освен от любовта? Дано само да се спасиш и да видиш пак своята Тисба. Така ще ме наричаш, дори да не желаеш.“