— Едва — отговорих — не изпуснахме кораба, изплашен от тази мисъл, се събудих. Стани също и ти приготви нещата си, аз пък ще повикам Хариклея.
Девойката веднага се отзова на повикването. Тирен също усети, надигна се и започна да ме разпитва какво става.
— Това става — отговорих, — за което ти сам ни посъветва. — Искаме да се изскубнем от заговорниците. Нека боговете да те запазят, че се показа най-добър от мъжете спрямо нас. Но отдай ни и тази последна услуга. Отплавай в Итака и принеси заради нас жертва на Одисей, помоли го да уталожи гнева, който го е обхванал срещу нас като пренебрегнат, което ми показа при появата си през тази нощ.
Той обеща да постъпи така и ни придружи до кораба, като пророни много сълзи и произнесе молитва за благоприятно и щастливо плаване.
23. Но защо да удължавам разказа си и да ви отегчавам? Потеглихме, когато изгря зорницата, макар че отначало моряците дълго се противиха. Накрай те бяха убедени от тирския търговец, който им каза, че иска да избягнат пиратско нападение, за което бил предизвестен. Той не подозираше, че измислицата му ще излезе действителност.
Върху нас връхлетяха силни ветрове, преживяхме страхотно вълнение и неописуема буря, едва не загинахме. Най-после, след като загубихме едното кормилно гребло и разбихме по-голямата част от мачтата, слязохме на някакъв нос на Крит. Решихме, за да постегнем кораба и ние, за да си починем, да останем няколко дена на острова. И всичко стана така. Беше дадена заповед за отплаване през първия ден, след като луната изгрее и се съедини със слънцето.
Изведени вече в открито море от пролетните пригласящи зефири, ние пътувахме ден и нощ. Кормчията насочваше кораба към либийския бряг. Той казваше, че при попътния вятър може и направо, и изцяло да прекоси морето, но бързал да стигне някакъв остров и пристан, защото му се струвало, че от кърмата вижда някакъв пиратски кораб.
— Откакто отплавахме от критския нос — каза той, — ни следва по петите и неизменно бърза по нашия курс, сякаш гони същата цел. Често забелязвах, че променя според нас посоката, когато неслучайно отбивах кораба от правия курс.
24. При това съобщение едните се разтревожиха и предлагаха да се готвим за отбрана. Другите нехаеха и казваха, че е обикновено нещо в морето по-малките кораби да следват по-обемистите, тъй като те се направляват от по-опитни кормчии. Докато още се спореше за това — беше часът през деня, когато земеделецът разпряга воловете от ралото, — вятърът отслабна и постепенно притихна. Вече вяло и безуспешно биеше в платната, като по-скоро ги поклащаше, отколкото надуваше. Накрая напълно стихна, сякаш потъна заедно със слънцето, или, по-право, се постави в услуга на преследвачите. Хората от члуна, докато плавахме под напора на вятъра, изоставаха далече от кораба ни, което е естествено, понеже големите платна поемат повече вятър. Когато затишието успокои морето и трябваше да се прибегне до греблата, те ни настигнаха по-бързо, отколкото може да се каже. По всяка вероятност всички са се заловили да гребат и подкарали лекия и послушен на греблата кораб.
25. Когато дойдоха съвсем наблизо, един от спътниците от Закинт се провикна:
— Ето, хора, това е. Загубени сме. Това е пиратска шайка. Разпознавам съда на Трахин.
От тази вест корабът се потресе и въпреки безветрието се развълнува и се разбушува сред шум, викове и суматоха. Едни се спотаиха в трюма на кораба, други на борда се окуражаваха взаимно, за защита трети искаха да скочат в спасителната лодка и да бягат, докато най-сетне битката ги изпревари в колебанието им и против волята им ги въоръжи за отбрана с каквото им попадне.
Аз и Хариклея сграбчихме здраво Теаген, който гореше от жажда за бой, и едва го удържахме. Тя, както казваше, за да не се разделя с него и чрез смъртта и за да сподели със същия меч и със същия удар неговата съдба. Аз пък, защото в лицето на нападателя познах Трахин, от това си наумих някаква изгода бъдещето.
Така и стана. Пиратите наближиха и се отправиха косо към нас с намерение, ако могат, да завладеят безкръвно кораба, още не нападаха, а с кръжене около нас ни пречеха да напредваме, сякаш водеха обсада; и се стремяха да принудят кораба да се предаде.
— О нещастници — викаха, — защо умопомрачени вдигате ръка пред непреодолимата превъзхождаща сила, за да налетите на сигурна смърт? Още гледаме снизходително на вас и ви разрешаваме да влезете в спасителната лодка, за да идете, където искате.
Това предлагаха те, а хората от кораба, докато битката все още изглеждаше безопасна и войната безкръвна, проявяваха смелост и обявяваха, че не ще предадат.