— Чада мои — извика със сълзи в очите, — аз съм Каласирид, вашият баща. Спрете пратената ви от съдбата лудост и отдайте почит на вашия родител, който е пак при вас!
Тогава те се спряха покъртени и изнемощели, паднаха двамата пред баща си и му прегърнаха коленете, като отначало напрегнато се взираха в него, за да се уверят, че той е наистина техният баща. Когато разбраха, че образът му не е видение, а е истински, изпитаха много и противоположни чувства. Зарадваха се, че ненадейно виждат здрав и читав баща си. Но изненадани в това положение, се измъчваха и се срамуваха, силно смутени от неизвестността, пред която се намират.
Докато гражданите още се чудеха и не можеха нито да кажат, нито да направят нещо, сякаш вцепенени от недоумение, подобно на нарисувани фигури в драма, се появи на сцената и друго лице — Хариклея. Тя следваше стъпките на Каласирид и отдалече позна Теаген (окото на влюбения е зорко и често само от едно движение или положение, макар и отдалече и отзад, установява приликата), сякаш жегната от гледката, се спусна като бясна към него. Обви ръце около шията му, увисна на него и го прегърна през скръбни сълзи.
А той, нещо напълно естествено, като я видя измърсена и срамно загрозена, с вехти и окъсани дрехи като някоя просякиня и истинска скитница, се опита да я отстрани и отблъсне. Но най-накрая, понеже тя не го изпускаше и му пречеше да следи Каласирид, я плесна.
Тогава тя му пришепна:
— Питиецо, нима не помниш факела?
Тогава Теаген, засегнат от думите й като от стрела, позна във факела уговорената между тях дума, погледна я втренчено и озарен от погледа на Хариклея като от лъч, проникнал през облак, я прегърна и притисна в обятията си.
Така цялото място под стените, на които отгоре седеше Арсака, приковала поглед не без ревност в Хариклея, се изпълни с някакви сценични чудеса.
8. На безбожната война между братята се сложи край. Борбата, която се очакваше да завърши с кръвопролитие, получи вместо трагичен комичен край. Бащата, който видя чадата си да вдигат мечове един срещу друг в двубой и без малко щеше да стане свидетел на гибелта на нещастните си синове, стана посредник в тяхното сдобряване. Наистина той не можа да избегне ориста на съдбата, но за щастие се яви навреме, за да спре изпълнението. Синовете намериха след десетгодишното му странствуване своя родител, виновника за борбата им на живот и смърт заради жречеството, и скоро го увенчаха и украсиха с възвърнатите знаци на пророческия сан. Върхът на представлението беше любовната двойка Хариклея и Теаген — прелестните и привлекателни момък и девойка, неочаквано открили се отново, привличаха върху себе си повече от другите погледите на гражданите.
Целият град се източи през вратите и близкото поле се изпълни с хора от всякаква възраст. Младежите от града, които едва бяха станали мъже, се стичаха към Теаген, а мъжете от по-зрялата възраст към Тиамид, когото познаваха от по-рано. Градските моми, които вече мислеха за брак, заобиколиха Хариклея, а възрастните мъже и целият жречески род придружаваше Каласирид. Така набързо се образува свещено шествие. Тиамид отпрати бесейците, благодари им за показаната от тях подкрепа и обеща да им изпрати при следващото пълнолуние сто вола, хиляда овци и на всеки по десет драхми. Бащата се залови с ръце за раменете му и така Тиамид облекчаваше пътя и подкрепяше вървежа на стареца, който залиташе от неочакваната радост. Същото правеше от другата страна Петосирид. Старецът беше въведен под запалени факли в храма на Изида, съпровождан от ръкопляскане и гръмогласно ликуване. Звуците на много сиринги и свещени флейти подканваха буйните млади към танци.
Не остана извън действието и Арсака. Придружена от собствена стража и шествие, тя встъпи гордо, като внесе огърлици и много злато, в храма на Изида, сякаш по същите причини, както и останалите граждани. Не откъсваше очи от Теаген, повече от всичко се любуваше на неговия образ. Но радостта й не беше безоблачна. Теаген пък водеше под ръка Хариклея и като разбутваше стеклото се множество, забиваше острото жило на ревността в сърцето на Арсака.
Щом Каласирид стигна вътрешността на храма, хвърли се по лице, прегърна ходилата на статуята и остана така дълго време, сякаш примира. Едва стана с помощта на околните, извърши възлияние и молебствия пред богинята, сне от главата си венеца на жреческото достойнство и увенча Тиамид. И обяви на народа, че, вече стар, вижда близкия си край, че този е по-възрастният му син и има право над пророческите знаци, достатъчно е способен душевно и телесно за жреческата свещена служба.