— Перси и присъствуващи сиенци! Хидасп, цар на източните и на западните етиопци, а сега и на вас, знае да унищожава неприятелите и да прощава на молителите. Защото смята едното за храброст, а другото за човечност, едното зависи от ръката на война, а другото от разума му. Макар че в негова власт е решението да съществувате или да не съществувате, понеже се явявате като молители, той ви освобождава от видимата от всички и не несигурна опасност. Условията, при които вие бихте се измъкнали от ужасите, избора им той не определя, а предоставя на вас: не съди като деспот, но се грижи за безукорната хорска съдба.
На това сиенците отговориха, че са готови да предадат и себе си, и децата, и жените си на Хидасп да прави с тях, каквото намери за добре; да му предадат, ако оцелеят, и града, който и сега се намира в безизходица, ако не дойде някакво спасение от боговете и от Хидасп. Ороондат заяви, че се отказва от това, което станало причина за войната, и от трофеите, и ще отстъпи града Фили и смарагдовите мини, но сам поиска да не бъде принуждаван да предава нито себе си, нито войниците. Ако Хидасп желае да покаже цялата си човечност, да им позволи да отстъпят към Елефантина, без да вредят и се съпротивяват срещу него. Че за Ороондат е безразлично дали сега ще загине, или след привидното си спасение ще бъде обвинен от персийския цар в предателство спрямо войската. Второто ще бъде дори по-тежко. Сега ще умре от проста и считана обикновена смърт, а после ще бъде наказан с особени сурови изтезания.
7. След тези думи той помоли да приемат в лодката двама перси с уговорка да отидат в Елефантина, ако тамошният гарнизон е готов да се предаде в робство, и сам той не ще се поколебае да направи същото. Пратениците, като чуха това, се завърнаха заедно с двамата перси и съобщиха всичко на Хидасп. Той се засмя и укори силно Ороондат за глупостта му, че иска да разговаря като равен с равен, докато животът му зависи не от него, а от другиго.
— Колко е глупаво — възкликна той — безразсъдството на един да доведе до гибелта на толкова много хора.
И Хидасп разреши на пратениците на Ороондат да заминат за Елефантина, без да го тревожи мисълта, че може и тамошният гарнизон да се възпротиви. На едни от своите хора заповяда да запушат изкуствения отток на Нил, а на други — да пробият насипа. Така със спирането на притока и с изтичането на заприщената вода да се пресуши колкото може по-скоро и да стане проходна почвата край Сиена.
Определените за това хора едва започнаха работата, и я прекратиха. Те я оставиха за следния ден, тъй като получиха нареждането привечер, и нощта настана скоро.
8. В същото време гражданите не скръстиха ръце, понеже не изоставяха възможността за някаква помощ и не губеха надежда за спасение, макар че то беше недопустимо. Едни продължаваха да прокопават подземния проход с вярата, че вече наближават насрещния вал, те преценяваха на око разстоянието от, стената до насипа и го измерваха в изкопа с връв. Други под светлината на факли се стараеха да възстановяват пропадналата част от стената. Изграждането ставаше леко, защото при пропадането камъните се бяха изтърколили към вътрешната страна. Но и сега, когато вярваха, че се намират в безопасност, работата не мина спокойно; към полунощ в тази част на насипа, където вечерта етиопците започнаха да прокопават, било че натрупаната на това място пръст беше рохкава и неотъпкана и основата беше поддала, било че при прокопаването се бе получило празно пространство, в което са пропаднали долните пластове, било че през пробива, направен не толкова дълбоко, колкото са си представяли копачите, под равнището на насипа през нощта водата преляла и след като веднъж си пробила път, незабелязано задълбала. А може би това е било дело на божествена намеса — тъй ненадейно стана, сривът.
Чу се такъв трясък и шум, че вся паника в умовете. Като не знаеха какво се е случило, и етиопците, и самите сиенци предположиха, че по-голямата част от стените и града са рухнали.
Етиопците, които се намираха вън от опасност, останаха спокойни в очакване да разберат на сутринта случилото се. Но гражданите се суетяха навсякъде около стените. Всеки, чийто участък беше незасегнат, мислеше, че бедата се е случила на друго място, докато утринната светлина разкри обгърналото ги бедствие. Пробивът и прибоят на възвръщащата се вода се виждаха отдалеч.
Етиопците скоро започнаха да преграждат приливния отвор: спускаха решетки от сглобени дъски, подпираха отвън с дебели стволове от дървета, същевременно ги замазваха със смес от глина и съчки. Всичко това се носеше от много хиляди хора на ръце от брега и от лодки. Така водата се оттегли. Но не беше възможно да се отиде от едните към другите. Защото почвата беше покрита от дебел слой тиня и там, където повърхността й изглеждаше суха, под нея се намираше тиня, в която затъваха дълбоко краката на коне и хора.