Още повече книги имаше в избата, нахвърляни една върху друга с лабиринт от виещи се пътечки между тях.
Обзе го отчаяние. Не виждаше как ще подреди всичко това.
В края на краищата реши да остави всичко както си е, направи някои дребни промени в предната част на магазина, прекара някои от мебелите си в горната стая и се настани там. Какъв смисъл имаше да променя каквото и да било?
Случайно един ден попадна на някакви частно отпечатани поеми с подпис Джон Фрай. Странното момиче, което работеше с него в магазина му каза, че са от баща му. Зачете ги. Не бяха нещо особено, писани с малко пресилена символика и въображение, но разкриваха една душевност толкова подобна на неговата собствена, че просто не можеше да ги чете продължително.
— Той беше един забавен старец — сподели въздебеличкия купувач с червендалесто пиянско лице, който често идваше да търси книги за правилата на черната магия. — Малко чалнат, струва ми се. Един злобен старец, така ще го запомня. Непрестанно крещеше по хората. Да можехте да чуете само псувните, които се разнасяха от задната стаичка! Познавахте ли го?
— Не много добре — отговори Глогауър. — Майната ти, разкарай се!
Това бе първата смела постъпка в живота му. Ухили се докато дебеланкото изхвърчаше от магазина.
След първите няколко месеца като съдържател на магазин той се почувства човек с положение. Но с течение на времето, дълговете и трудните клиенти това чувство постепенно избледня.
Събуди се в пещерата и произнесе на глас:
— Аз нямам работа тук. Съществуването ми тук е напълно невъзможно. Няма такова нещо като Пътуване във Времето.
Не се почуства достатъчно убеден. Сънят му бе неспокоен, пълен с кошмари и спомени. Дори не бе сигурен доколко спомените са истински. Наистина ли бе живял някъде другаде, в друго време?
Изправи се и се затътри към изхода като усукваше препаската около кръста си.
Небето в ранната утрин бе сиво и слънцето още не беше изгряло. Заслиза надолу към реката потръпвайки от студената земя под краката си.
Стигна до реката и когато се наведе за да измие лице видя отражението си в тъмната вода. Косата му беше дълга, черна и сплъстена, брада покриваше долната част на лицето му, очите му гледаха диво. По нищо не би могъл да бъде отличен от есеите, освен по мислите. А и мислите на повечето от тях бяха доста странни. Бяха ли тези мисли по-смахнати от убеждението му, че е посетител от далечното бъдеще?
Той потрепера докато плискаше лицето си със студената вода.
Машината на Времето съществуваше. Беше я видял за последен път вчера. Това бе доказателството.
Няма никакъв смисъл от подобни размишления, помисли той докато се изправяше. Те не водят до никъде.
Но какво да прави с Иоан, който вярваше, че той е велик маг? Трябваше ли да се включи в играта и да го накара да повярва в способностите му да вижда бъдещето? И да позволи да бъде използван за укрепване поразклатената вяра на тези, които очакваха революцията?
Реши, че няма значение. Той беше тук, всичко това се случваше с него, нищо не можеше да направи. Трябваше да се постарае да остане жив за да може след година да присъства на разпъването, ако разбира се има такова.
Защо искаше да види именно разпъването? Защо то трябваше да бъде доказателство за Божествения произход на Христос? Не би могло да бъде, разбира се, но щеше да му даде възможност да почувства това, което се е случило, така както ще го почувстват всички присъстващи.
Дали Христос прилича на Иоан Кръстител? Или е някой хитър политикан, който си пробива път в градовете, търсейки приятели и връзки с властта? И при това в пълна тайна — защото Иоан не бе чувал за него, а той би трябвало най-добре да го познава. Нали според преданията е бил негов братовчед.
Може би, помисли си Глогауър, се е забъркал с лоша компания.
Той се усмихна и погледна към селото. Внезапно се почувства напрегнат. Нещо драматично щеше да се случи днес, нещо което щеше да реши неговото бъдеще. По някаква неясна причина обаче, той се разбунтува против идеята да покръсти Кръстителя. Стори му се погрешна. Нямаше моралното право да се представя за велик пророк.
Потърка главата си с ръка. Усещаше слаба болка. Надяваше се да премине преди да види Иоан.
„Нашето раждане не е нищо друго освен сън и забрава…“
Пещерата беше топла и напластена с неговите спомени и мисли. Прибра се в нея с някакво неясно облекчение.
По-късно щеше да я напусне за последен път.