МКИ устройството представляваше златна мрежа от хиляди жици, покрити с биосъвместим материал, за да се избегне отхвърлянето на чуждото тяло, потопени в желеподобната повърхност на моторната кора на Клайн. Системата можеше да се надгражда по радио и настоящият ѝ софтуер бе снабден с алгоритъм за проследяване на картата на електрическата активност на невроните в мозъка на реципиента при взаимодействие с околния свят. Уникалната програма свързваше ума на Клайн с компютърните системи на МКС – почти телепатична връзка.
Клайн установи, че станцията на няколко пъти е променяла траекторията си. Подобно събитие би било предизвикано само от пряка опасност и би трябвало да я изплаши. И наистина, външната ѝ реакция, когато забеляза долу този неочакван терен, бе изненада и шок. Ала едно рутинно проследяване на данните от мозъчните ѝ импланти разкриваше, че доминиращото състояние на алфа-вълните ѝ е в пределите между 7 и 13 херца – състояние на невъзбуда и спокойно внимание пред лицето на смъртна опасност.
Дребно противоречие, което щеше да остане незабелязано чак до края.
Клайн извика на връзка Центъра за управление в Хюстън и поиска информация от диспечерите.
В началото отговорът бе само статичен шум.
Доста неща се бяха случили по време на цикъла за сън на астронавтите, започвайки точно в 23:35:10 координирано универсално време, когато по нареждане на генерал Ранд Л. Стърн Командният център на службата за въздушно наблюдение на Щатите бе обявил тревога в Центъра за управление на МКС в Хюстън.
Службата за въздушно наблюдение бе предупредила за възможно сближаване на многобройни отломки до МКС. Подобно предупреждение бе доста често, тъй като командният център имаше за задача да следи за обекти на ниска орбита с диаметър по-голям от няколко сантиметра.
Официално като източник на отломките се сочеше разпаднал се сателит на Националната служба за наблюдение, но операторите в Хюстън бяха осведомени по закрита връзка, че орбиталните отломки са следствие от тайна противосателитна китайска атака срещу руски спътник.
Извадени наяве, подобни атаки подлежаха на незабавно порицание, тъй като водеха до разпръсване на опасен космически боклук в ниска околоземна орбита. Ала за никого не беше тайна, че от 1960 всяка космическа нация експериментира ентусиазирано с противоспътникови оръжия – от обикновени кинетични бойни глави до много по-усъвършенствани носители на кумулативни експлозиви с възможност за многократно използване. Ванти Чала, офицер от Службата за определяне и контрол на височината, бе направила симулация, използвайки данните от въздушното наблюдение, и бе потвърдила високата степен на опасност от сблъсък със станцията. Тъй като се касаеше за обекти с прагов размер, тоест червени, а не жълти, нямаше никакви колебания относно възможната реакция. Тя бе разпоредила незабавна маневра за избягване на отломки (НМИО), въпреки че вследствие от това щяха да бъдат пропуснати няколко наближаващи удобни момента за скачване с пратени от земята снабдителни ракети – пито една, за щастие, не беше с критично значение.
Докато астронавтите спяха, екипът за наблюдение и промяна на траекторията бе осъществил маневрата и четирите 220-фунтови жироскопа за контролиране на инерцията бяха променили мигновено ритъма на работата си. Изработените от неръждаема стомана овални маховици бяха произвели усукващ момент, наклонил МКС напред с постоянните четири градуса – държаха пода на станцията насочен към Земята и поддържаха земноцентрирана и земнофиксирана снижаваща орбита. Захранваните с електричество жироскопи се заеха да променят орбиталната височина на станцията в подготовка за маневрата.
След преориентирането следващата стъпка би трябвало да е продължително включване на ускорителите на товарния модул "Прогрес", закрепен към отсека за скачване. Но тъй като за целта се изискваше прехвърляне на значителна маса, екипът за промяна на траекторията бе решил да използва експерименталния прибор за слънчево задвижване.
Електричеството, събирано от бордовите слънчеви панели, бе пренасочено към системата от високоефективни електростатични ускорители "Хол", за да се пести ценното химично гориво. При включването им ускорителите запулсираха в безукорен ритъм, изхвърляйки трептящи пламъци от плазмени отходни газове. Получената сила изтласка МКС право нагоре през нейния център на тежестта, като същевременно премести обемистата инсталация на по-южна траектория.
Една стандартна активна маневра би променила само височината на МКС, но в този случай бе изменен и азимутът – от петдесет и четири на нула – и в резултат станцията излезе на доста необичайната екваториална орбита. Маневрата бе завършена в определеното време, след което бе публикувано кратко комюнике за медиите, в което се съобщаваше за рутинно избягване на космически отломки и същевременно за успешното изпробване на експерименталния ПСЗ.