Подробности, които не би могъл да обсъжда с баща си, защото би означавало да нарушат закона.
Нямаше никакви сведения, че през годините на съвместното им шляене около света баща и син бяха разговаряли за случилото се в Пидмънт. Винаги късо подстриган, с очила с рогови рамки, доктор Джереми Стоун бе живо олицетворение на научния стоицизъм от петдесетте години. Той приемаше съвсем сериозно високооторизирания си статут. Джереми Стоун никога не говореше за засекретените епизоди от събитията, случили се през онези пет дни – нито със сина си, нито с някоя от бившите си жени, нито с никого.
Въпреки че баща му беше резервиран, момчето го обожаваше.
Ала с напредване на възрастта Джеймс постепенно се бе отдалечил от своя отслабнал оплешивял баща. Висок и атлетичен, младият Стоун имаше гъсти черни коси (прошарени напоследък), беше мълчалив и вглъбен. Беше достигнал най-високото ниво на професионален успех като експерт в сферата на роботиката и изкуствения интелект. И докато баща му бе останал посветен на академичните традиции, Джеймс се бе превърнал в любимец на високотехнологичните корпорации, на които продаваше знанията и уменията си на експерт срещу солидно заплащане.
Старият Стоун бе напуснал този свят като ерген, след като се бе женил и развеждал четири пъти (два от тях за съпруги на свои колеги). Джеймс Стоун, изглежда, бе решил да заобиколи тази част от битието и никога не се бе женил, нито имаше деца. Въпреки разликите Джеймс в много отношения бе типичен син на баща си.
Според Стоун, след като бе одобрен за повторното съживяване на проекта "Горски пожар", най-трудно би му било да не го сподели с баща си.
Но точно така би постъпил и баща му на негово място.
Въпреки че нямаше сведения за това кои са пилотът и вторият пилот на вертолета "Сикорски" Н-92, според слуховете те били бразилски наркотрафиканти – де юре престъпници, ала на практика най-добрият избор за придвижване сред тези незаселени и диви джунгли, пресичани от тайните пътеки на колумбийските картели.
Пилотът не можеше да разбере защо трябва да превозва един американо, още по-малко в дневно време, не знаеше и за огромната сума, прибрана от неговите началници, и не беше съвсем сигурен дали ще се измъкне жив от това начинание.
Последната от всичките му грижи бе напълно оправдана.
В авиобазата "Питърсън" следяха изкъсо полета на хеликоптера. Един Ф-35 "Лайтнинг II" бе изстрелян по спешност край тихоокеанското крайбрежие, където се помещаваше на борда на самолетоносача от клас "Нимиц" "Карл Винсън". Тактическата оперативна група, начело със самолетоносача, бе изпратена в района под прикритието на съвместни американо-перуански учения за реагиране при екстрени ситуации. Ако вертолетът покажеше някакви признаци за заразяване, изтребителят бе на една кодирана дума от изстрелването на далекобойна ракета въздух-въздух от типа "Амраам АИМ-120".
Пилотът на вертолета, разбира се, не знаеше за тази възможност, но със сигурност подозираше, че нещо не е наред. Уповавайки се на породена от опита мъдрост, той реши да не се отклонява и на метър от предварително зададения курс – каквото и да се случи.
– Агора, нос десцемос – подхвърли пилотът на американеца. – Дръж се, дръж се здраво.
Джеймс чу гласа на пилота сред пращенето на говорителите в слушалките.
– Защо тук? – попита той. – Не трябва ли да сме по-близо?
– Куарантена. Трийсет мили.
Карантинна зона. Значи властите бяха научили поне нещо от инцидента в Пидмънт. Ако в района имаше завишени нива ЩА-2, те можеха да нападнат гумените детайли в машината. На видеокадрите от камерата в кабината се виждаше как Джеймс проверява с трескави движения гумените уплътнения на илюминатора – прокарва пръсти по гладката им повърхност и ги разглежда.
Все още бяха непокътнати.
Знаеше се, че първата мутация на щама "Андромеда", наричана ЩА-2, поразява полимерите, изграждащи синтетичната гума, особено по-ранния им вариант, използван преди да бъде изучен микроорганизмът. И въпреки че информацията бе секретна, Джеймс Стоун знаеше, че "Андромеда" продължава да се среща във високите слоеве на атмосферата над тях.
Пое си дълбоко въздух.
Ако хеликоптерът бе заразен с ЩА-2, той вече щеше да го научи. След разпадането на жизненоважни блокове на двигателя те щяха да рухнат в джунглата и да загинат под смазания метал – както бе станало с нещастния пилот на реактивния самолет Ф-40, профучал над района на Пидмънт малко след първия контакт. Или както космическият кораб "Андрос V", изгорял при катастрофата на 17 февруари 1967, след като уплътнителите на топлинния му щит се разпаднали под въздействие на мутиралия щам.