От онези години стратегията ѝ бе да постига целите си с колкото се може по-малко ходове. Докато се издигаше в редовете на Китайската народна армия и преминаваше интензивна конкурентна подготовка за астронавт, се бе научила да потиска безпокойството си, като внимателно подбира ходовете си и винаги действа така, както би било целесъобразно, за да постигне задачата. В този смисъл бе взела стратегическото решение да се омъжи за амбициозен млад войник и бе спечелила пълното доверие на правителството и военните.
Насочи вниманието си към десетина работници – местни жители, наети да разчистят площадката и да придружат групата по време на експедицията в Амазонка. Тъмнокожите мъже носеха причудлива смесица от племенни атрибути и модерно военно снаряжение. Работеха с мълчаливата увереност на добре изграден екип и използваха естествените природни ресурси, за да построят лагер на поляната. Всяка крачка, всяко замахване на мачетето се осъществяваше с небрежната лекота, говореща за живот, прекаран в джунглата.
Междувременно цивилните членове на групата се опитваха да се нагодят към съществувание без клетъчни телефони и интернет.
Докато разпределяше собствения си багаж между раницата и товара, предназначен за носачите, Пенг У бе решила, че ще е най-добре да стои близо до водачите – по такъв начин увеличаваше шансовете си за оцеляване и заедно с това и успешния завършек на мисията.
– Най-накрая всички сме тук – каза Ведала.
Индийката почти не поглеждаше към Джеймс Стоун, който шляпаше запъхтян из лепкавата кал, повлякъл след себе си черния пластмасов сандък, натъпкан с апаратура. Издокараният в чисто нова тропическа униформа специалист по роботика бе около петдесетгодишен, ала изглеждаше по-млад. Лицето му вече бе плувнало в пот от смазващата обедна горещина.
– Да започваме – добави тя.
Ведала стоеше под ниския таван на малоката – примитивна колиба с тръстиков покрив, вдигната набързо от водачите досами бълбукащата кална река. Върху сгъваемата маса бе разпъната хартиена топографска карта, затисната по краищата с изкаляни камъни. Срещу нея седеше безупречно облечената Пенг У. Бе изпънала гръб по военному, стройна и атлетична, с яке с дълъг ръкав и панталони в защитен цвят, прилежно напъхани в обувките.
Заради военната си осанка Пенг представляваше ярък контраст с доста по-възрастния мускулест кениец Харолд Одиамбо, късо подстриган, с прошарени коси и доброжелателен манталитет, облечен със смачкани къси дочени панталони и нахлупил на главата си австралийска кожена шапка е повдигната от едната страна периферия.
Одиамбо хвърли добродушен поглед на Стоун, когато най-сетне измърляният американец се присъедини към тях под сянката на покрива.
– Добре дошли, доктор Стоун – каза Одиамбо. – Харесах разработките ви за избягване на сблъсък чрез прилагане на изображение с ниска резолюция. Много ефективно.
Стоун за миг изгуби ума и дума, изненадан, че прочутият ксенобиолог си е направил труда да чете работата му. След това си спомни, че Одиамбо по правило чете всичко, и с това маниерите му се съживиха.
– Благодаря ви, доктор Одиамбо. Много любезно от ваша страна. Извинете ме, че на свой ред не съм в течение с последните ви…
Ведала реши да се намеси:
– Можете да се запознаете с тях в интернет. В кариерата си Харолд се е занимавал почти с всичко. Което го прави идеалният избор за тази мисия. Той не е само специалист.
Думите ѝ увиснаха във въздуха достатъчно дълго, за да предизвикат неловко мълчание.
– Да се върнем към дневния ред – добави тя.
И вдигна от масата един сателитен телефон "Иридиум". Малката пластмасова кутия бе предназначена строго за военна употреба, с оторизация от Агенцията за отбранителни информационни системи (АОИС). Телефонът имаше подсилен корпус, беше водо- и термоустойчив, с кодировка на сигнала и сгъваема антена. В момента бе прикачен към черна антенна жица, омотана около една от дървените подпори на колибата. Синкавото екранче излъчваше студено сияние в горещината на джунглата и четири от петте чертички за връзка бяха попълнени.
– Доктор Софи Клайн от МКС ще се присъедини към нас – каза Ведала и натисна копчето за повикване. – Добър ден, докторе, как е гледката отгоре?
– Чудесна, Ниди, и нито един комар.
Гласът от малкия високоговорител бе уверен и женствен, но леко слетите срички и едва доловимото треперене издаваха невродегенеративното заболяване на говорещата. – В момента съм точно над вас, но след няколко минути траекторията ще ме отведе отвъд хоризонта и връзката може да не е толкова ясна.