– Тук са белите дробове на планетата. Тези дървета разпространяват корените си настрани, така че те не достигат до твърдата земя. Хората, обитаващи тази страна от хиляди години, никога не са имали възможност да изработят каменни сечива. Дори върховете на стрелите им са изрязани от бамбук, напълно биодеградабилни. Те нямат досег с безспирния възход на технологиите.
– Казвате го, сякаш прогресът е нещо лошо – посочи Пенг.
– Не е нещо лошо… докато не се появим ние. Изложени на по-съвършени технически средства, тези хора неминуемо ще бъдат експлоатирани, убити или заробени. В най-добрия случай ще приемат нашите изобретения – особено стоманата и оръжията. А докопат ли се до тях, ще забравят традиционния си начин на живот и ще станат зависими от средства за препитание, които не са в състояние да възпроизвеждат. Всякакъв контакт, с добри или лоши намерения, ще ги унищожи. Нашествениците или ще ги изтребят, или ще им отнемат начина на живот.
Лицето на Одиамбо бе помрачняло.
– Присъствието ни в джунглата е свързано с големи рискове. История, която се е разигравала многократно по един и същи начин сред туземните народи на Африка, Австралия и Америка. И която винаги завършва със смърт.
– Затова няма да установяваме контакт с никого – каза Ведала и посочи покрайнините на гората, където ги очакваше групата псевдовоенни. – Това са нашите водачи и те ще се постараят да ни държат настрани от местните.
Десетина униформени мъже се бяха събрали в сенчестите места на края на поляната, изправени или приклекнали, и разговаряха тихо помежду си. Отдалече приличаха на войници, облечени с маскировъчни дрехи, с окачени на коланите мачетета и преметнати небрежно през раменете ловни пушки.
Но щом се вгледа по-внимателно, Стоун забеляза, че това са индианци и че новите им военни униформи са накичени с амулети, а от ушите и ноздрите им стърчат бамбукови украшения, като мустаци на ягуар. Мъжете бяха изрисували върху скулите си сини черти, а тъмните им коси бяха подравнени като купи.
– Това не са ли индианци? – попита Пенг.
– Матиси – погранични жители – обясни Ведала. – Познават добре тези територии. Допреди четирийсет години и те са били сред племената без досег с модерния свят.
Ведала кимна към един едър мъж с нашарена с големи тъмни петна зелена риза, напъхана в камуфлажните му панталони. За разлика от останалите, той беше бял и носеше на гърдите си ултрамодерен автомат. Оръжието, изглежда, доста често бе влизало в употреба и върху цевта му бяха монтирани няколко приставки.
– Това е последната точка от дневния ред – каза Ведала. – Да се запознаете с нашите водачи.
Като по нечута команда войникът се изправи и закрачи към тях, полюшвайки мускулестите си ръце. Спря, изплю клечката, която предъвкваше лениво, след което се обърна към тях с рязък португалски акцент.
– Аз съм сержант Едуардо Бринк от Специалните части на САЩ. Получих инструкции от генерал Стърн да ви ръководя с кадифени ръкавици. Но тук сме в джунглите на Амазонка. Тази земя не се интересува от акредитивните ви писма. Или от вашите технологии. Не ѝ пука дали сте интелигентни. Била е тук преди вас и ще продължи да съществува дълго след като вече ви няма.
– Ако имаме този късмет – вметна Стоун.
Бринк му хвърли остър поглед, преди да продължи:
– Вече сте дълбоко навътре в територията на indios bravos, дивите индианци на Бразилия. Не хранете илюзии. Не сте добре дошли. Истински късмет е, че бях пратен тук с хората от ФУНАЙ и имах възможност да ви придружа. След четирийсет и осем часа трябва да се срещнем на уговорено място с командването. Ако не сме там, командването ще сметне, че сме избити, и ще продължи с резервния план. Моята задача е да ви отведа там навреме… и живи.
Бринк доближи Стоун и добави с по-тих глас:
– Ще бъда пределно ясен, амиго… без мен всички ще пукнете тук.
Учените се спогледаха стреснато, а сержантът кимна доволно, обърна се и заговори отривисто на местните войници, които захвърлиха цигарите и наскачаха. Някои преметнаха въжета през челата си, закачили в другия край товара, който трябваше да носят, за да са им свободни ръцете. Двама навлязоха в джунглата, без да кажат нищо. Свистенето на мачететата им след миг подсказваше, че вече са почнали да разчистват пътека сред гъстите храсти. Бринк се обърна отново към учените, извади от джоба си друга клечка, пъхна я между зъбите си и се усмихна заплашително.
– Не е необходимо да ме харесвате. Достатъчно е да ми се подчинявате. Защото последното, което бихте искали, е да останете тук съвсем сами.