Но нещо се бе случило през нощта.
При по-внимателно разглеждане на полевия дневник на Джеймс Стоун (най-обикновен нискотехнологичен водоустойчив бележник и химикалка, открити след инцидента) един абзац привлича вниманието: "Спах на пресекулки. Както обичайно, събудих се от съня. Стори ми се, че видях някого в мрака, но не съм сигурен. Водачите изглеждаха уплашени. Един матис оглеждаше внимателно върховете на дърветата. Не каза нищо, когато го попитах какво има".
След края на инцидента всички оцелели матиси се бяха разпръснали и смесили със защитените от ФУНАЙ местни племена, или потънали навътре в непроходимите гори на Terra Indigena. Само един скаут, Иксема, бе открит, след като профука цялото си възнаграждение за ден в близкото комарджийско свърталище Летисия. Беше се върнал там, където го бяха наели, да иска още пари. В края на краищата се споразумяха за нова сума, срещу която да предостави информация за експедицията.
За първата нощ в джунглата Иксема каза само: "На сутринта нещо не беше наред". Когато го притиснаха да обясни какво точно има предвид, той призна, че някой бил оставил стъпки в лагера. Имало и разместени предмети, но нищо не било взето.
Накрая, след продължително подканяне, Иксема добави още една подробност.
Който и да бе идвал в лагера, бе оставил нещо. Нещо, което Бринк бе наредил на един матис да скрие незабавно, преди учените да успеят да го видят. Иксема го описа като глава на одрана маймуна, с големи кафяви очи, покрит с кръвениста плът скалп и зъби, оголени в мъчителна гримаса.
Устата ѝ, разтворена сякаш в крясък, била пълна със сивкава пепел.
В ПЕРИМЕТЪРА ОТ ДВАЙСЕТ МИЛИ
Когато четиримата учени се събудиха, матисите вече разтуряха лагера. Димящите останки на снощния огън бяха загасени и носачите вдигаха сандъците с тежкото снаряжение. Без да промълвят нито дума, двама матиси поеха един зад друг към джунглата, опрели на рамо ловните си пушки. Скоро звукът от мачететата им заглъхна.
Ведала ги изпроводи с поглед, след това отиде при сержант Бринк, който стоеше при останалите носачи и водачи, и попита:
– Къде отиват?
– Право към аномалията. Ще ги последваме след двайсет минути. Нека хората ви си стегнат багажа.
Вместо отговор Ведала се върна при тежкия водоустойчив сандък в калта. Усещаше нарастващо безпокойство. Групата вече приближаваше аномалията, а тя все още не знаеше доколко е опасна за живота им. Единствената ѝ надежда бе, че предпазният спрей ще бъде също толкова ефективен на практика, колкото теоретично.
Опита се да овладее тревогата си, отвори сандъка и извади няколко аерозолни флакона. Подаде един на Бринк и почна да разпръсква внимателно аерозола върху ръцете, краката и тялото си на кратки равномерни тласъци.
– Това е специален аерозол, който защитава всички повърхности от "Андромеда". Напръскай дрехите и откритата кожа. Дай го и на хората си. Кажи им, че е срещу изгаряне от слънцето. Би трябвало да издържи няколко дни.
Тя затвори очи, задържа дъха си и си напръска лицето. Бринк не отговори, обърна се и тръгна към водачите. Веднага щом той се отдалечи Ведала отвори очи и извади сателитния телефон.
Опита се незабелязано да потърси генерал Стърн в авиобазата "Питърсън".
Под плътната завеса на дърветата телефонът не улавяше и най-слаб сигнал. Изплашена да не изтощи батерията, Ведала побърза да го изключи. Нямаше да могат да установят връзка, докато не излезеха на открито място. А това едва ли щеше да стане преди да стигнат района на самата аномалия.
Връзката с командването бе определена за пладне на следващия ден и дотогава, изглежда, групата можеше да разчита само на себе си.
Двамата скаути бяха оставили след себе си добре почистена пътека от изсечени растения – клони и корени, отрязани под остър ъгъл, които наподобяваха набучени в земята копия, очакващи върху тях да падне всеки, отклонил се от пътя. Сержант Бринк и хората му се подредиха в колона, следвани от учените, притиснати между скаутите отпред и носачите отзад.
Маршът им продължи без инциденти.
Въоръжени с подробна изработена от Абутререй топографска карта, Бринк и водачите му преведоха отряда покрай няколко стръмни хълма, като избягваха тесните скрити клисури и пресичаха реките само на плитки места или там, където паднали дървета образуваха естествени мостове.