Макар че пътят бе лъкатушещ, групата се движеше доста добре.
Гъстата джунгла действаше потискащо на учените. Пенг У и Ниди Ведала крачеха мълчаливо, намръщили чела. Джеймс Стоун ги следваше, целият плувнал в пот, с изцъклени, постоянно стрелкащи се насам-натам очи.
Само Харолд Одиамбо изглеждаше сякаш е в свои води: смееше се и се шегуваше с матиските водачи, докато трополеше през храсталаците облечен е неизменните къси панталони и дълги бели чорапи, подаващи се от калните му захабени обувки.
Нищо не караше кенийския учен да изпитва по-голямо удоволствие от това да впива зъбите на интелекта си в нов и екзотичен проблем – а точно този бе несравним по своя характер. След години на изследвания в различни сфери на познанието Одиамбо бе посветил залеза на своята кариера на геологията на други светове. Странната и причудлива архитектура на аномалията отначало го бе стреснала, ала същевременно бе пробудила любопитството му. Чувстваше се като малко дете в дървената рибарска лодка на баща си – вълнуващо преживяване, макар и не съвсем безопасно.
Стоун се движеше много по-предпазливо. Носеше огромна раница с метална рама, над която пърхаха с едва доловимо бръмчене десетина дронове "канарчета". За момента дроновете се придържаха на дистанция от трийсетина стъпки и периодично се връщаха при раницата, за да си презаредят батериите. Отстрани всичко това приличаше на човек, помъкнал на гърба си бръмчащ кошер.
Матиските водачи гледаха с нескрита почуда летящите механизми, сочеха ги и им подвикваха, имитирайки звуци на различни птици.
Всеки от миниатюрните роторни четириперкови дронове бе оборудван с цял набор датчици, между които химически, способни да разпознават по набор признаци всички варианти на ЩА-1 и ЩА-2. Сензорите за токсини непрестанно сканираха въздуха, а някои дронове кацаха на земята и чевръсто вземаха проби и образци за заразяване от почвата.
Сред клоните на дърветата дроновете приличаха на колибрита, заели триъгълна формация, за да наблюдават пътя пред тях.
На гърдите на Стоун бе окачен малък таблет с плоско екранче. На него се показваше топографска карта на местността, генерирана от камерите на дроновете, като позицията на всеки бе маркирана с точка, заобиколена от цифри за отстоянието. В ъгъла на малко квадратче се излъчваше видеоизображение от конкретно избран дрон. Въпреки постоянния поток информация Стоун рядко спираше да прегледа екрана. Твърде много се боеше да не изгуби групата сред гъстата растителност на джунглата.
Непривикналите към живот в толкова плътна среда учени започнаха да страдат от клаустрофобия. На всеки квадратен акър от Амазонка се падаха минимум сто различни растения, създаващи постоянно сензорно натоварване за очите, привикнали към само десетина растителни вида в Северна Америка.
Дърветата се издигаха високо над тях, а корените им се протягаха като сухожилия на изчезнали динозаври и всичко това бе обрасло с лиани, цветя и гъсталаци. Всеки сантиметър от джунглата гъмжеше от насекоми, птици и животинки – хапещи мравки оставяха след себе си миниатюрни магистрали, от храсталаците се чуваше сумтенето на мравояди, между клоните на дърветата се стрелкаха като неонови светлини пъстроперести папагали.
Този плътен килим от растителен живот и плодовитата почва поглъщаха всякакви звуци. Хората неволно взеха да се държат все по-близо един до друг. Дори разстояние от няколко крачки ги обгръщаше в приглушена тишина и никой от учените не би искал да се изгуби и да му се налага да надува свирката за помощ.
Докато крачеше по тясната пътека и гледаше матиските водачи, Джеймс Стоун почувства, че го изпълват съмнения. Не вярваше, че екипът има разрешение да навлиза в тази територия. Подозираше, че никой, включително бразилското правителство, не е бил осведомен за организирането на тази експедиция, нито за нейната цел.
От което стигна до извода, че в случай на неуспех най-вероятно просто ще ги оставят да изчезнат в джунглата.
И което беше по-важно, безпокоеше го поведението на главния водач, Едуардо Бринк. Стоун имаше невероятната способност да забелязва и най-дребните подробности, черта, наследена от баща му. От време на време Бринк и матисите се скупчваха на малка групичка и си говореха на португалски или на местния паноански диалект.
Бринк никога не споделяше с учените темата на тези обсъждания.
По някое време Стоун забеляза, че един от матисите сочи някаква следа на пътеката. Бринк побърза да я стъпче с тежката си обувка. Когато след минута огледа мястото, Стоун забеляза отпечатък от бос човешки крак. Малко по-късно зърна отчупени клони встрани от пътеката, сякаш човекът бе отбелязал маршрута си през джунглата. Или скаутите бяха започнали да го правят, след като в началото не прибягваха към този подход, или някой друг бе минал оттук.