И никога не бе открита.
Докато ругаеше и тропаше по клавиатурата, Стоун се сети, че поне разполага със запис от последните минути живот на дрона. Едно бързо съпоставително проучване показа, че дронът е изгубил стабилност при прелитане над някакъв поток. Беше подскочил рязко и след това бе паднал и вероятно бе потънал.
Харолд Одиамбо се приближи – беше забелязал отчаянието на лицето на Стоун.
Кениецът бе обезпокоен от факта, че след като приключиха с разчистването на площадката водачите бяха отсекли големи клони, които сега заостряха и поставяха по края на очертания периметър с върховете навън. Всичко това го караше да мисли, че матисите се готвят за война.
– Удари ли се в нещо? – попита той и клекна до Стоун.
– Възможно е, но малко вероятно – отвърна Стоун, чието лице бе озарено от сиянието на екрана. – Намираше се над водата – единственото разчистено място наоколо. И до този момент всичко беше наред. Виж.
Стоун пусна един по един кадрите от записа. В последната секунда картината внезапно се разтресе. След това образът се замъгли, той като дронът бе изгубил роторна стабилизация и бе започнал да се върти.
– Повредата е напълно неочаквана. Сякаш е бил блъснат от нещо – измърмори замислено Стоун.
– Птица? – предположи Одиамбо.
– Не е изключено. – Стоун отново се загледа в забавените кадри. Последните няколко бяха напълно размазани: само неясни разноцветни петна.
Стоун поклати ядосано глава.
– Чакай – каза Одиамбо. – Спри тук.
Озадачен, Стоун спря кадъра.
– Върни малко назад, ако обичаш – каза кениецът.
Докато превърташе към предишния кадър, Стоун го видя – червеникав овал, скрит сред дърветата. Пенг и Ведала се присъединиха към тях. Сега вече цялата научна група гледаше как Стоун увеличава червения овал.
– Прилича на лице – каза той смутено. – Но нещо не е наред с него. Дали не е оптична илюзия?
Дори увеличено до максимална степен лицето – ако наистина бе лице – изглеждаше разкривено. Чертите му бяха почти демонични, очите черни и ярки. Кожата беше алена, сякаш покрита с кръв.
– Най-вероятно това е унищожило твоя дрон – каза Одиамбо.
– Какво може да има там? – попита Стоун и се загледа отвъд редицата заострени колове, ограждащи лагера.
Пенг и Ведала неволно се приближиха една към друга. И четиримата имаха усещането, че са ужасно малки сред смрачаващите се гори.
– Въпросът е не какво – отвърна Одиамбо и лицето му се сбърчи от тревога, докато воднистите му очи се стрелкаха из джунглата. – А кой.
Нерядко в сънищата ни се случва да се изправим пред неестествен ход на времето, мигове, в които безценни секунди се превръщат в безкрайност, обикновено пред лицето на надвиснала катастрофа. Понеже бе преживявал подобни видения от ранното си детство, Джеймс Стоун описваше следващия час като оживяла версия на най-страшните му кошмари. Някакво усещане за назряваща беда бе увиснало в джунглата и превалираше над всичко, което правеха учените, като зловещо deja vu.
Възстановените записи от дроновете успешно предаваха апатичната атмосфера, която бе изпълнила този "златен час" – период от около четирийсет и пет минути точно преди залез – от втория ден на похода. Слънцето постепенно се скри зад хоризонта и разсеяната му светлина обгърна всяко листо, клон и летящо насекомо със сияние, което сякаш извираше отвътре.
В тази златиста аура от танцуващи сенки и слаби блещукания групата постепенно бе завладяна от чувство за безпомощност. С отслабването на светлината очите им се разширяваха, вперени в тъмните сенки на джунглата.
Внезапно покоят бе нарушен от пронизително изсвирване.
Насред прясно очистената поляна един матис се бе изправил пред дебел дънер, стиснал в ръце все още неразпънат хамак. С килната на тила шапка мъжът дъвчеше замислено листа от кока, издуващи бузата му като буца. Беше вперил очи в някакво тъмно петно пред него. Когато проследиха погледа му, учените видяха тяхното първо каучуково дърво.
Дълга, на вид мокра струйка от бяла мъзга, наподобяваща восък на свещ, се стичаше по грубата белезникава кора.
Известни още като "дърветата, които кървят", каучуковите дървета бяха виновник за един от най-мрачните моменти в бразилската история. Каучуковият бум в Амазония, започнал в края на 19 век, бе довел в самото сърце на девствената джунгла алчни тълпи от жадни за бърза печалба авантюристи и каучукови барони. Десетки хиляди местни жители били поробени, заплашвани със смърт и принуждавани да насичат дърветата и да събират изтичащата мъзга, за да я навиват в безценни каучукови рула. Това било първото, но не и последно систематично изсичане на дъждовните гори от чуждестранни колонисти.