Сержант Бринк бе искрено изненадан от арогантността на тази атака. Но объркването и уплахата му се засилиха, когато битката продължи и след първоначалния убийствен залп. Шумът и взривовете целяха най-вече да принудят нападателите да отстъпят. Ала още щом съгледа неколцина от тях да притичват между дърветата, Бринк заподозря, че нещо с тях съвсем не е наред. Междуплеменните стълкновения в джунглите на Амазонка не са нещо нечувано, но нападенията над бели бяха рядкост и почти никога не продължаваха отвъд неизменната демонстрация на огнево преимущество.
На всичко отгоре Бринк си даде сметка, че подчинението на матисите никак не е безпрекословно. И докато се озърташе слисано – и крещеше отчаяно разнопосочни команди между откосите, които пускаше, – най-големите му страхове се превръщаха в реалност.
Едно след друго оръжията замлъкваха.
След първоначалния вик прободеният матис бе рухнал на земята. Лепкавото черно кураре бе проникнало бързо в нервната му система също както парализираше маймуните по време на лов. Тялото му лежеше отпуснато, а челникът му все още озаряваше с бяла светлина околната джунгла. Междувременно, сякаш разменили невидими знаци помежду си, останалите матиси отстъпиха безшумно.
Крясъците и командите на Бринк нямаха никакъв ефект, освен да изплашат още повече сгушените между корените учени.
За наемниците беше напълно безсмислено да продължават да рискуват живота си за една неразбираема мисия на чуждоземни. Експлоатирани десетилетия наред от всякакви нашественици в Амазония, матисите имаха много повече общо с мачадо, отколкото със сержант Бринк и екипа на "Горски пожар".
Матисите, много от които в родствени връзки помежду си, знаеха добре, че родните им домове се намират само на няколко дни преход. Дълбоко вкорененото им недоверие към белите (напълно заслужено) ги караше да подозират, че цялата тази бъркотия е забъркана от едни или други чуждоземци. По-добре да се махнат и да оставят на нещата да се уредят сами.
Шест минути след началото на атаката екипът на "Горски пожар" бе оставен да се защитава сам.
Едуардо Бринк бе единственият въоръжен и в състояние да оказва съпротива. Докато се прокрадваше в мрака, той си даде сметка, че ако го улучи някоя случайна отровна стрела, най-вероятно всички учени ще бъдат безпощадно избити.
– Изгасете светлините! – викна той.
Джеймс Стоун бе запалил един фенер в центъра на лагера. Светлината ги превръщаше в лесни мишени. А и освен това щеше да попречи на последния, отчаян план на Бринк да отблъсне нападението.
Лагерът потъна в мрак.
Бринк коленичи, опря приклад на рамото си и долепи буза до хладния метал. Натисна с изкалян пръст копчето на нощния мерник AN/PVS-17. По принцип приборът за нощно виждане трябваше да е монтиран на шлема, но тъй като това бе предположително мирна операция, му бяха наредили да ограничи до минимум бойното оборудване.
Първо насочи оръжието към палмата в центъра и въздъхна с облекчение, когато установи, че учените са налягали там плътно един до друг. В добавка някой по-съобразителен от тях бе придърпал сандъците, създавайки импровизирано прикритие срещу заблудени стрели.
Бринк плъзна бавно мерника през джунглата и сиянието на окуляра изписа зелен кръг около окото му.
Почти веднага различи силуетите на нападателите, притичващи между тъмните дънери. Имаха зловещ вид – лицата им бяха изрисувани с червена боя, която изглеждаше черна в окуляра. Успя да различи скули, устни и очи, които бяха разкривени и деформирани. Кожата на нападателите сякаш бе покрита с големи тъмни петна.
Нещо наистина не беше наред с тези хора.
Основна задача на сертанистите е никога да не позволяват да пострадат туземците, които те охраняват, дори с цената на собственото им здраве. Един от най-известните лозунги на ФУНАЙ е "Ако трябва – умри". Но тази нощ Бринк разсъждаваше и действаше по-скоро като опитен войник, отколкото като служител на ФУНАЙ. Както повечето посетители отвън, той нямаше желание да рискува живота си само за да опази това племе, обитаващо вътрешността на дъждовната гора.
Всъщност, както вече бе посочил, Бринк не бе пряко свързан с ФУНАЙ. Той беше само наемен войник с безброй тайни операции зад гърба, изпълнявани за различни служби по цялото земно кълбо. Движейки се като добре смазана машина, той пропълзя напред, огледа за миг джунглата и натисна спусъка.
Всеки изстрел бе смъртна присъда – прицелът му бе безпогрешен.
Бринк бе изоставен от собствените си туземни наемници. Противникът имаше числено превъзходство и го заплашваше мъчителна смърт от примитивни оръжия като стрели и каменни брадви. Уповавайки се на вродения си инстинкт на войник, той се възползваше умело от обучението си и петте хиляди години преднина на своето оръжие и свръхчувствителни сензори, за да унищожава безжалостно надвисналата заплаха.