Това не беше Едуардо Бринк – не и в истинския смисъл.
Пенг се бореше с надигащата се в нея паника. Спомни си времето, когато като малко момиче оставаше самичка, а родителите ѝ заминаваха в поредната военна командировка. Още тогава се бе научила да се дистанцира от чувствата и да гледа на света като на игра. С годините се бе превърнала в хладнокръвна и методична личност тъкмо защото се бореше с тревогата си.
Бореше се, но така и не беше успяла да се отърве от нея.
Тя се дръпна лекичко назад и се озърна. Все още беше сама. Бавно огледа Бринк.
На лицето на трупа бе застинала усмивка, очите му бяха замъглени, със сивкави петънца, които имаха метален оттенък. Изглеждаше сякаш се е облегнал на дървото да си поеме дъх и смъртта внезапно го е застигнала. Ризата на едното му рамо бе разкъсана и отдолу се виждаше кървава резка, скрита донякъде от мястото, където плътта опираше в каучуковото дърво.
Тялото му бе отпуснато, но нещо все още го държеше изправено.
Пенг У не беше толкова непредпазлива, че да докосва трупа. Вместо това разкопча с бързо движение чантичката с лични принадлежности. Като бивш войник знаеше, че на такива места наемниците от специалните части държат бележки, карти и записки за текущата мисия.
Сред принадлежностите се натъкна на малък водонепроницаем пакет, с надпис:
Разопакова пакета и извади малък пластмасов контейнер с размерите на запалка. Вътре имаше ампула, съдържаща течност с мътнокехлибарен цвят. За Пенг нямаше съмнение, че гъстата течност е някакъв вид нервнопаралитично вещество – смъртоносна и дискретна отрова.
Върху стъклената ампула бе изписана кодовата дума "Омега". Последната буква от гръцката азбука, обозначаваща край на всичко.
Нарастващото недоверие между Пенг У и останалите членове на групата току-що бе разцъфнало в истинска параноя. През тези няколко секунди, докато беше сама, Пенг трябваше да вземе няколко трудни решения. Не беше ясно на кого от колегите си все още би се доверила – ако въобще имаше такъв.
Когато малко по-късно останалите доближиха трупа на Бринк и го претърсиха, ампулата с надпис "Омега" не бе сред вещите му.
НА УТРИННАТА СВЕТЛИНА
– Това бяха хора. Туземци – каза Харолд Одиамбо намръщено. – Нови жертви, сред много такива.
Докато нахлузваше латексови ръкавици, кениецът стоеше надвесен над изкаляния труп на един мачадо. Трупът бе проснат по очи в мократа трева. Одиамбо се пресегна и внимателно го преобърна.
Скулите на туземеца бяха изрисувани със засъхнала червена растителна боя, в долните му устни бяха забити бамбукови клечки, имитиращи зъби на ягуар. Тези традиционни украси, отличаващи се от украшенията на матисите, показваха племенната принадлежност на трупа.
Но не това бе обезпокоило Одиамбо.
Разтворената в мъчителна гримаса уста на мъжа бе изпълнена със сивкаво пепеляво вещество. И което бе още по-озадачаващо, по кожата му имаше многобройни шестоъгълни петна, които изглеждаха, сякаш са от метал.
– Прилича на материала, който намерихме при маймуните – каза Пенг, която стоеше най-отзад. – Вероятно са се заразили от нещо – най-вероятно аномалията. Цялата джунгла е заразена.
На гърдите на туземеца Одиамбо се натъкна на още едно неприятно откритие – кървавото отвърстие на изходна огнестрелна рана.
– Застрелян като куче – каза той и гласът му неволно потрепери. – Всички са така. Работа на Бринк.
– Нима предпочиташ да не го бе правил? – попита Ведала.
Одиамбо я погледна и когато продължи, в гласа му се долови гняв:
– Ако беше истински служител на ФУНАЙ, никога не би ги застрелял. Нито един от тях. Хората от ФУНАЙ са обучени никога да не причиняват зло на indios bravos. Най-много да ги изплашат.
– Умри – ако трябва – добави той по-скоро на себе си. – Но не причинявай зло.
– Съжалявам, прав сте – въздъхна Ведала. – Но сега трябва да обсъдим нашия злощастен сержант Бринк. Ще трябва да ми помогнете с огледа, поне колкото да добием обща представа.
Ниди Ведала си даваше сметка, че хората ѝ са на ръба на нервната криза. Всички вече бяха осъзнали, че са били изоставени от местните водачи. Че всеки миг е възможна нова атака. Положението им беше отчайващо дори и ако не се имаше предвид дебнещата в джунглата смъртоносна зараза.
Освен това Ведала обмисляше възможните последствия от уговореното за днес по обед излизане на връзка с генерал Стърн. Предполагаше, че дванайсетте часа, през които са били изолирани, ще доведат до промяна на плана и вероятно на отряда ще бъде разпоредено да достигне аномалията до полунощ и да установи контакт. Но ако в командването сметнеха, че групата е била унищожена, последствията можеше да са драстични.