Стоун продължаваше да пише, разперил несръчно лакти настрани. Пенг се ровеше в една кутия за пликове за образци. На няколко крачки по-назад Одиамбо използваше сгъваема лопатка, за да копае в лепкавата пръст, а от челото му се стичаха капки пот.
– Какво правиш, Харолд? – попита Ведала. – Нужна ми е помощ тук.
Одиамбо вдигна глава и я погледна, все така приведен над лопатата. После кимна към трупа, сетне премести поглед към момчето.
– О – въздъхна Ведала.
Макар и изцяло погълната от своето голямо научно приключение, Ведала трябваше да си спомни, че все пак тук ставаше дума за човешки жертви. Одиамбо умееше да запази поглед към света, какъвто винаги бе харесвала. И какъвто често ѝ липсваше.
– Стоун? А ти защо не ми помогнеш? – попита тя. – Момчето няма да е запленено безкрайно от тъпия ти дрон.
Стоун отвърна, без да вдига глава от компютъра:
– "Тъпият дрон", както го нарече, е свръхмодерен робот с множество функции. И най-вече има камера, микрофон и малък говорител, а също доста мощен изкуствен интелект.
– И какво от това?
– Обърна ли внимание как детето движи ръце, когато говори? Мисля, че използва един поддиалект на паноански. Какъвто говореха и матисите.
– Хубаво, само дето никой от нас не го разбира – отвърна Ведала. – Никой извън района на Амазонка не е чувал да се говори на подобен език. Те са откъснати от цивилизацията, забрави ли?
– Няма такова нещо. Всички ние сме свързани с историята в някой определен момент. Всяко човешко същество. И техният език несъмнено има много общо с други местни диалекти. Както и да е, скоро ще разберем.
Стоун погледна Ведала и се усмихна с невинна, почти детинска радост. После чукна с пръст по клавиатурата.
– Това все пак е по моята специалност – нали се занимавам с роботи. Взех със себе си програма с база данни с универсален езиков разпознаван и жестоопределител. Нещо повече, активният говорител на дрона е в пряка връзка със синтезиращия текст в реч…
– Почакай – прекъсна го Пенг, вдигнала глава от разпиляното съдържание на раницата си. – Този дрон разполага с езиково разпознаване? И има говор?
Стоун се усмихна на групата.
– Нашата малка птичка вече е преводач.
– Аха. Чудесна идея, доктор Стоун – каза Одиамбо. – Момчето ще разговаря с птичката. В почти всяка туземна митология птиците служат като пратеници. Много добро хрумване.
– Ще повярвам, когато го видя – изсумтя Ведала.
– Първо – Пенг вдигна пръст, вече осъзнала, че разполагат с нов източник на информация, – попитай го как е оцелял, след като останалите хора от неговото племе са се заразили. Той може да е ключът към нашето спасение.
На десетина метра от тях момчето протягаше ръка към птичката. Тя се отдръпна рязко в мига, когато пръстите му я доближиха, следвайки заложената програма за избягване на обекти. Грациозното ѝ движение очевидно зарадва хлапето. Само след трийсетина секунди то подхвана малка игра на "улови птичката".
Учените го наблюдаваха съсредоточено. Познанията му можеха да се окажат безценни.
Стоун отново зачука яростно по клавиатурата, тъмносините му очи се втренчиха в екрана, а пръстите му се движеха като машинки по водонепроницаемите клавиши. Ниди Ведала го гледаше с интерес. Беше започнала да се пита дали технологичната приспособимост на Стоун в края на краищата няма да го превърне в полезна добавка за експедицията. По принцип хората държаха в себе си познанията, на които разчитаха. Но специалистът по роботика, изглежда, бе разпрострял уменията си навън, към технологиите, които използваше.
– Добре, започваме – заяви той.
"Канарчето" се снижи плавно към земята, като мигаше с малките си светлинки. Момчето престана да размахва към него ръка: наблюдаваше го като хипнотизирано. Когато се изравни с очите му, машинката издаде еднократен писукащ звук, за да провери работата на говорителя. Момчето я погледна ококорено и неволно отстъпи назад.
Стоун пое напрегнато дъх, стисна монитора с две ръце и тихо каза в микрофона:
– Здравей. Как се казваш?
Универсалният преводач на лаптопа преобразува английския на паноански и подаде думите до гласовия синтезатор на дрона. След половин секунда "канарчето" издаде поредица звуци, наподобяващи езика на матиските водачи. Стоун бе настроил синтезатора с гласа на млад човек, надявайки се, че момчето ще го възприеме по-лесно, но въпреки това сричките, които генерираше компютърът, изглеждаха странни.
Ако се съдеше по израза на хлапето, то бе разбрало какво го питат. Първото, което направи, бе да се дръпне изненадано назад. В погледа му отново се мярна подозрение. После хлапето вдигна очи към учените на поляната, опря длан на гърдите си, тупна се два пъти и каза: