– Виждам, че схващате бързо – отвърна Стърн. – Вярвате или не, но американските ВВС все още произвеждат напалм. Върши също толкова добра работа, както навремето.
– Там живеят хора, племена, всяко от тях е една малка цивилизация – припомни му Клайн. – Да не говорим, че нашият екип вероятно е още жив. И вие искате да изпепелите целия район?
– Не искам да го правя. Трябва. Освен ако няма друг начин.
– Това международно решение ли е? Всички нации ли са съгласни?
– Това е едностранно решение, взето преди повече от петдесет години при съставянето на указанията за действия при "краен случай" след първите събития с щама. Решението надхвърля понятието за нации и народи. Това е трудно решение, взето в трудни времена, за да се подсигури на всяка цена бъдещето на човечеството.
– Коя част от човечеството? Защото тук говорим за унищожението на неизвестен брой туземни племена, с които все още не сме установили контакт. Но какво ли значи за вас техният живот?
– Доктор Клайн, ще ми се да мога да обсъждам с вас етични проблеми. Но не мога. Искам вашето компетентно мнение. Това е последният ни шанс. Мислите ли, че има друг начин да задържим щама "Андромеда"?
РЗА4 се изправи в цял ръст, впери двете си камери в генерал Стърн и го огледа мълчаливо. Кой знае защо, Стърн намираше погледа му за смущаващ, но се постара да не отмести очи.
– Най-добрият начин да го задържим – отвърна Клайн – е да го оставим на мира. Дайте на екипа на "Горски пожар" още двайсет и четири часа. Имайте вяра, че все още са живи.
Генерал Стърн изпъшка мъчително.
– Ще взема предвид съвета ви.
АНОМАЛИЯТА
Под привидно безкрайния покрив от листа светът бе станал мъждив и клаустрофобичен. Натоварени с допълнителен багаж, доскоро носен от матисите, учените от "Горски пожар" напрягаха мускули да следват босоногия Тупа. Момчето следваше невидима пътека по брега на бързо пресъхващата рекичка, или "речния труп", както бе превело "канарчето".
Маршрутът на Тупа не би могъл да бъде открит на никоя карта, ала въпреки това той ги водеше с увереността на човек, разхождащ се из родния си град. Вече почти осем часа Тупа вървеше уверено през мъглявата слънчева светлина, придружаван от стройното бръмчене на дроновете. Останалата част от групата се препъваше зад него – размахваха мачетета и се опитваха се да се задържат върху хлъзгавия бряг. Наоколо като гигантски колони се издигаха дебели дървета, закриващи с короните си небето. Много бързо обувките и крачолите им се покриха с гъст слой червеникава кал и пръски, които с изсъхването си заприличваха на петна засъхнала кръв.
Никой не говореше, движеха се твърде бързо, за да имат време за разговори. Шляпането на обувките им в калта се прекъсваше от време на време от бълбукането на вода, заобикаляща невидима пречка.
Одиамбо наблюдаваше с безпокойство жълтеникавата вода. Личеше си, че до съвсем скоро реката е била много по-пълноводна. Оголените клони на дърветата край брега все още изсъхваха. Одиамбо се опитваше да си обясни какво може да е станало. Сякаш реката буквално изчезваше пред погледите им.
Още една загадка сред многото.
Всичко изглеждаше мирно и тихо в отслабващата светлина на отиващия си ден – а после неочаквано и без предупреждение джунглата се разтвори. Нямаше нищо, което да ги подготви за рязката промяна. Даже напротив.
Първа го забеляза Пенг У.
Докато заобикаляше обраслите с лиани корени на едно гигантско дърво, тя изведнъж се озова в зона на вечерен сумрак. Мачетето, което не бе спирало от доста време, изсвистя във въздуха, без да срещне съпротива. Пенг се огледа и видя повалени дървета и шубраци, които се протягаха назад от гигантска сянка.
Бяха стигнали аномалията.
Пенг се ококори към чернилката пред нея. За миг ѝ се стори, че е отново на орбита в "Тиенгун-1" и рее поглед към безбрежния космос. Когато се обърна, видя, че Тупа я наблюдава със смесица от страх и любопитство. Пенг се постара да се овладее и да изтрие почудата от лицето си.
След секунди и другите трима учени спряха до Пенг. Всички мълчаха, загледани в гладката повърхност на аномалията.
Странната постройка пред тях беше тъмна и заплашителна. Повърхността ѝ наподобяваше черното, зеленикаво и виолетово на слънчевите панели, почти като машинно масло, отразяващо редките слънчеви лъчи в мазновати дъги. Основата на структурата сякаш беше вкопана в кратер, вдигайки вълна в околната почва като нагъната престилка. Миришеше на прясно разкопана земя.