Зад нея, трудноразличим през високите клони, стърчеше тъмният силует на тясна шестостенна колона. Издигаше се много по-високо, отколкото би могъл да предположи всеки от тях, като стрела в небето. Предназначението ѝ бе напълно необяснимо и Одиамбо си помисли, че му напомня на островърхите кристални израстъци, които бе виждал в дълбоките пещерни системи.
– Божичко – прошепна някой, но останалите учени продължаваха да разглеждат мълчаливо причината, която ги бе довела чак тук.
Джеймс Стоун положи ръце на коленете си и се помъчи да се овладее. Усещаше, че кръвта пулсира в слепоочията му, и погледът му трепкаше с всеки удар на сърцето. Картината пред него бе породила някакъв инстинктивен страх, пронизващ тялото му с изгарящия огън на чист адреналин – страх от нещо невъзможно и същевременно призрачно и твърде познато. Стоун неволно си спомни за преследващите го кошмари.
Докато разглеждаше опустошените околности на аномалията, му се стори, че вижда петна от засъхнала кръв. Калта в краката му приличаше на съсиреци. От аномалията полъхваше горещ вятър, носещ със себе си едри прашинки – като кървав порой, изпаряващ се от пустинен пясък.
Стоун усети, че Ведала е застанала до него. Държеше в ръка сателитния телефон. Едва сега той се сети, че трябва да провери каква е обстановката.
– Не засичам никакви токсини. Пепелта вероятно се е уталожила. Сега какво ще правим? – попита той и преглътна мъчително.
– Нямаме пряка връзка със сателитите – отвърна Ведала. – Аномалията се е разраснала доста, откакто поехме насам.
Тя вдигна глава и различи само тясна цепка синьо небе между внушителната грамада на аномалията и плетеницата от повалени и изтикани дървета, опираща в самата фасада. Беше уловила сателитното радио с две ръце, сякаш държеше бебе. Телефонът бе оборудван с широка антена, подобна на медицинска шпатула. Индикаторите за силата на сигнала стояха на нулево ниво.
Тупа ги наблюдаваше откъм дърветата, очевидно развеселен от жестикулациите на Ведала. Останалите не бяха толкова безгрижни – даваха си сметка, че разтревоженото ѝ изражение подсказва ясно в каква опасност се намират.
– Това ли е единственият ни начин за връзка? – попита Стоун.
– Няма да се получи.
– Това е "Иридиум" – отвърна Ведала, без да извръща глава.
– Телефон с покритие от над шейсет сателита на полярни орбити и няколкостотин мили височина. Непрестанно се местят, така че винаги има шанс да установим връзка.
– А ако не успеем? – попита Стоун.
Ведала се извърна бавно към групата.
– Ако не се свържем, ще решат, че сме мъртви. И тогава… ще продължат с резервния план.
– Толкова ли е зле?
– Никак не е добре – отвърна Пенг. – Рефлексите на военните ще ги подтикват да унищожат цялата зона. Да я изпепелят – и нас заедно с нея.
Бяха закъснели вече с пет часа за уговореното време за връзка.
Пенг У остави раницата си на земята до стената на аномалията, отвори я и извади разпечатка от топографска карта на района. Сведе глава над картата, огледа я внимателно и каза:
– Ниди е права. Всичко се е променило. И най-вече, това нещо е много по-голямо, отколкото когато тръгнахме насам.
– Хайя – възкликна Одиамбо на родния си език. – Как е възможно това? Не виждам никакви следи от строеж. Нима намекваш, че това нещо е живо?
– Добре, ще започнем с оглед с дроновете – почна Стоун, но Одиамбо му махна с ръка да почака.
– Един момент. Чуйте.
Сгърчените разкривени клони и изсъхнали листа около тях бяха започнали да трополят. Покрай фасадата на аномалията се издигна нов мощен полъх от горещ въздух и облиза края на дървесния покров.
– Странно. Под короните на дърветата рядко се усеща полъх – каза Одиамбо.
– Аномалията е достатъчно висока, за да създава течение – предположи Ведала.
– Не мисля – възрази Одиамбо. – Въздухът се движи нагоре.
Тупа извика уплашено и отстъпи назад, черната му коса се разроши от вятъра. Дълбок подземен стон извираше от земята под краката му. Учените разпериха ръце да запазят равновесие насред люлеещата се джунгла и се спогледаха изплашено.
Стоун надзърна в монитора, за да провери за данните от дроновете, превключвайки от видима светлина на инфрачервена. Фасадата на аномалията изригна в ослепително бяло.
– Отдръпнете се! – извика Стоун и отстъпи назад. – Нагрява се бързо!
– Какво става? – попита изплашено Пенг. Стоеше близо до стената, стиснала мачете в ръка. Дългата ѝ коса се вееше вертикално, дърпана от течението. – Какво е това?