– Но как? – попита Пенг. – Какво би могла да използва, за да се подхранва тук?
– Азот. Въглероден двуокис. Фосфор. Богато разнообразие от елементи, всичките намиращи се в изобилие – отвърна Одиамбо. – Истинска система за конверсия.
– Искаш да кажеш дори калта… въздухът… – Стоун го погледна.
– Да – отвърна Ведала. – Нашият приятел Тупа го е разбрал от самото начало. Аномалията изяжда самата джунгла.
ПРЕДОХРАНИТЕЛ
Беше краят на един невероятно дълъг ден. Ниди Ведала реши да разположат лагера навътре сред дърветата, но все още с пряка видимост към аномалията. От оцелелите членове на първоначалната група само Пенг У имаше подготовка за оцеляване в екстремни условия. Беше изкарала курса в тропическата гора на Сишуангбана, провинция Юнан на Южен Китай. Не академичните ѝ квалификации, а именно придобитите по време на курса умения сега бяха нужни, за да се устрои безопасен лагер.
Ведала нямаше нищо против: даваше си сметка, че демобилизираният офицер от КНА има нужда от нещо, с което да занимава ума си. Пенг изглеждаше най-силно разстроена от потресаващата гледка на скокообразния растеж.
След като прибра обгореното си мачете, Пенг се зае да разчиства площадка сред разхвърляните дървета – на пет-шест метра от мястото, където калният поток изчезваше под аномалията. Край коритото учените бяха открили гърлото на шестостенния тунел, описан от Тупа.
Приглушените удари от мачетето на Пенг бързо затихваха в джунглата. Гъстите листа поглъщаха вечерната светлина.
Странната аномалия се мержелееше в мрака – както масивът на основната структура, така и тъмната колона, стърчаща отвъд нея – металическата им повърхност поглъщаше последните дневни лъчи и сияеше като обсипана с камъчета кожа на изплувал от незнайни морски дълбини левиатан.
Ведала пресметна; екипът бе поел на път преди три дни, а аномалията бе нараснала поне двойно оттогава. Учените инстинктивно се чувстваха на по-безопасно място сред дърветата, далече от оголения пояс преобърната червеникава земя, отделяща фасадата на структурата от околната джунгла.
Чужда и непреклонна, аномалията сякаш налагаше на околния свят своята враждебна воля.
Докато Пенг работеше сама, останалите се заеха с ежедневните си научни задължения. Изоставени от своите водачи и лишени от възможност за връзка с НОРТКОМ, учените като че ли неволно доказваха защо са били избрани точно те. Въпреки наскорошните драматични събития те бяха завладени от любопитство и почуда.
Най-великата загадка на Земята бе само на ръка разстояние.
Ведала не спираше с опитите да установи връзка с командването и обикаляше периметъра в търсене на открито пространство между дърветата. Дребната ѝ фигура изглеждаше незначителна на фона на надвисналата черна маса, заобиколена с почти непроходим лабиринт от растителност. Но колкото и да се местеше, индикаторите на телефона упорито отказваха да се размърдат.
Междувременно Джеймс Стоун и Тупа бяха станали неразделни. Застанал в покрайнините на гората, Стоун разклащаше флакон с инхибиторен спрей. Насочи го към ръката си под любопитния поглед на Тупа, натисна капачката и от отвора бликна фина мъгла от предпазен изолатор. Тупа се дръпна назад, вдигнал пред себе си сгънати като нокти на хищна птица пръсти.
– Джамейс! – извика той уплашено.
Стоун се засмя и поклати глава.
– Не, не е змия – рече той. – Броня. Силна.
Жужащото наблизо "канарче" преведе думите. Тупа протегна колебливо ръка и позволи на Стоун да го напръска. Затворил очи и стиснал уста по указание на Стоун, той приличаше на дете, което мажат със слънцезащитен крем на плажа. Когато всичко приключи, отвори очи и повтори ухилено думите на Стоун:
– Броня. Силна.
Приседнал на един дънер, Одиамбо следеше внимателно състоянието на голям брой сеизмични датчици. Скучно занимание, но Одиамбо, изглежда, се наслаждаваше на бавните, добре отработени движения при проверката на всеки датчик, преди да го пусне в мрежестия външен джоб на раницата си.
Докато другите неволно страняха от невъобразимата черна структура, Харолд Одиамбо намираше в близостта ѝ нещо успокояващо.
Прочутият учен бе прекарал последното десетилетие в изучаване на извънземна геология – подземното устройство на други светове – и виждаше тази аномалия не като деформация на земната природа, а като красива, макар и нечовешка архитектура.