Помещението бе изпълнено с приглушената енергия на полугласни разговори. Шепотът утихваше напълно само когато от говорителите долитаха периодичните доклади на командира на ескадрилата "Супър Хорнет", с позивни "Феликс", както стана и сега:
– Феликс-1, маркирам целта. Ескадрилата ме следва в бойна формация. Навлизаме в обсег, така че бъдете готови.
От предната част на помещението един млад стажант, Максим Лончев, наблюдаваше как генерал Стърн мята поредното яркооцветено хапче с калциев карбонат в устата си. Седнал на маса, придърпана пред входа на кафетерията, Лончев се бе привел над масата. Четири минути по-рано, след изпратеното искане, бяха получили пълен достъп до данните от сателита НИС-3. Изображението от него сега се проектираше върху масата в максимална резолюция.
– Активирам основните оръжия – докладва пилотът.
Стажантът оглеждаше трескаво изображението, опитвайки се да не обръща внимание на разговора между други двама техници, също надвесени над масата.
Лончев бе създател на програмата "Пилион", която анализираше визуалната информация, събирана от камерите на НИС-3. Уникалното при неговата програма бе, че тя можеше да се използва в множество направления без конкретна специфика на действие. Повечето програми бяха насочени към откриване на определени модели, като дислокация на наземни машини или радарни инсталации. Лончев бе игнорирал съветите на своя академичен наставник от Станфордската лаборатория по програмиране и бе създал алгоритъм, който търсеше потенциални различия – с други думи, всякакви интересни феномени.
По същество програмата "Пилион" бе в експериментална фаза, създадена от университетски студент, и от нея не се очакваше нищо особено. Всъщност присъствието на Лончев в центъра за контрол в никакъв случай не беше задължително и той си даваше сметка за това.
За него основната част от предизвикателството при съставянето на програмата бе да се определи какво според нея може да бъде "интересното". Това бе и проблемът, който сега Лончев откриваше на масата пред себе си. Вглеждаше се напрегнато в черно-бялото изображение.
– Целта е в обхват – докладва пилотът. – Започваме снижаване.
"Пилион" бе засякла нетипично разположение на клони на дървета. В едно тясно разчистено място в близост до аномалията имаше някаква конфигурация, която беше категоризирана като "малко вероятна". Проблемът бе, че картината от този участък бе комбинирана от множество различни източници, функциониращи на различни места и в различно време на денонощието. Лончев напрягаше очи, опитвайки се да си обясни защо програмата продължава да му сочи това глупаво изображение от разхвърляни клони.
– Искаш ли кафе? – попита го техникът до него.
– Не – сопна се Лончев. – Благодаря ти. Извинявай.
Трепна, когато гласът му прозвуча толкова силно. В помещението се бе възцарила тишина и пилотът заговори отново:
– Време е да запретваме ръкави. Задържам втория херувим за финалния удар.
На всяко от изображенията клоните бяха скрити под покрива на джунглата или погълнати от сенките, както и от топлинните и електромагнитни смущения, извиращи от повърхността на аномалията. Реконструирана напълно, картината бе размазана и неясна. Невъзможно бе да се интерпретира.
– Живи? – попита разговорливият техник.
– Жив съм – отвърна Лончев, сторило му се, че не е чул точно въпроса. – И освен това съм зает.
– Не, "живи" – повтори техникът и завъртя масата на обратно. – Тези клони са подредени в послание. Виждаш ли? "Живи".
– Феликс-1, готовност за запуск.
Устата на Лончев се разтвори в едно изненадано "ах".
Той скочи, като избута масата, чиито крака застъргаха шумно и накараха всички да се обърнат. Спря и си пое дъх със зачервено от вълнение лице. Сетне, поклащайки се върху разтрепераните си крака, огледа помещението, пълно с високопоставени служители, които можеха да му съсипят кариерата само с няколко думи. Поколеба се само секунда.
А след това започна да вика.
ВХОДЪТ
Свита в хамака, едва озарена от мъждивата утринна светлина, Ниди Ведала се заслуша в утихващия рев на реактивните двигатели. Огненият дъжд от напалм, който очакваше, така и не се бе посипал върху зеленото покривало на джунглата. Нито пък изгарящата вълна на термоядрения взрив бе облъхнала аномалията. На лицето ѝ се появи облекчена усмивка. Примитивното послание на Одиамбо от счупени клони явно бе стигнало до адресата си.