Пенг кимна и отпусна рамене. Погледна мачетето в ръката си и го хвърли на земята. Ведала се завъртя доволно и отиде да повика Стоун, който още разговаряше с Тупа.
Харолд Одиамбо сложи успокоително ръка на рамото на Пенг. В очите му трепкаха закачливи пламъчета.
– Опитай се да не забравяш – каза той, застанал с един крак отвъд прага на тунела. – Това е научно приключение.
Пенг кимна без особен ентусиазъм и го последва вътре.
Ведала влезе няколко секунди след тях.
Стоун беше последен. На входа се обърна и махна на Тупа. Момчето – беше седнало на един сандък с храна и припаси – махна вяло в отговор. Бяха необходими пет минути оживен спор, превеждан от "канарчето", преди да склони да остане.
Черният тунел погълна Стоун. Светлините от челниците на учените подскачаха по стените. Още по-напред реещите се "канарчета" мъждукаха като далечни звезди.
Тупа изпрати с поглед групата, докато тя не се изгуби във вътрешността.
Изчака още малко, после скочи от сандъка, отвори го и извади отвътре напоената с инхибитор риза, която Стоун бе оставил. Облече я, нагласи защитната маска на лицето си и омота ремъка на челника около ръката си, скривайки светлината в шепа.
На входа спря, наведе се и взе оставеното от Пенг мачете. След това си пое бавно дъх, прекрачи прага и последва своите приятели.
Стоманеното острие хвърли отблясък, докато момчето потъваше в тъмнината.
ПЪРВО СПУСКАНЕ
Един по един учените навлизаха в задушливата тъмнина. Бяха покрити с плътен слой аерозолен инхибитор и всички бяха с дълги панталони и ризи с дълъг ръкав, яркооранжеви лабораторни ръкавици и респираторни маски, които подобно на пеперуди с разперени криле закриваха устата и носа. Четири челника осветяваха горещия въздух. Четири чифта обувки трополяха по твърдата земя, пращайки ехо навътре по на пръв поглед безкрайния коридор.
Пред тях бръмчащият рой "канарчета" осветяваше с миниатюрните си лампички провиснали от тавана капки, които се мержелееха като паяжини. Ярката светлина се отразяваше по непредсказуем начин в мазно-зеленикавите стени – понякога те сияеха ярко, в други случаи я поглъщаха до непрогледен мрак. Когато дроновете прелитаха над учените, роторите им изхвърляха надолу потоци нагорещен въздух.
Напрегнати и изнервени, учените вървяха мълчаливо, с настръхнали до краен предел сетива.
– Във въздуха няма токсини, наоколо е чисто – докладваше тихо Стоун на всеки няколко минути.
– Но аз виждам доста остатъчни следи – възрази Ведала, загледана в отпечатъците, които оставяха обувките на Пенг.
– До, но не и микроорганизми – отвърна Стоун.
– Въпреки това няма да сваляме маските.
Не всеки двайсет метра Одиамбо вадеше от чантичката на колана си малка зелена тръбичка. Веднага щом я строшеше между пръстите си тръбичката засияваше в изумрудена светлина. Като ги пускаше на земята, той оставяше зад тях добре различими маркери, по които можеха да определят наклона и да разполагат с указания за обратния път.
Тунелът навлизаше право в аномалията, спускаше се бавно и постепенно надолу. Стените оставаха гладки, изработени от същия вече познат материал, чиято повърхност хвърляше отражения като дебелото стъкло на стара бутилка за кока-кола. С напредване във вътрешността шестоъгълният светъл отвор постепенно се изгуби.
Стоун вървеше последен, с лице, осветено от сиянието на таблета. На екрана се проектираше постоянно разрастваща се реалновремева карта, изрисувана от данните на "канарчетата". До момента те следваха права линия и вече бяха навлезли на близо четвърт миля във вътрешността.
След приблизително двайсет минути Ведала нареди да спрат и попита Стоун:
– Каква е обстановката?
– Коридорът се спуска надолу под постоянен наклон – отвърна Стоун, като неволно зашепна. – Повърхностният материал е с непроменени характеристики. Останките от пепелта са се втвърдили и покриват повърхността като сажди в комин. Не виждам разклонения и с навлизането ни температурата се покачва.
– Промяната на температурата е в съответствие с геотермалния градиент – обади се Одиамбо. – Така че това е най-обикновена дупка в земята. Като пещера, но създадена от екзотичен материал и с абсолютно неестествени, негеологични характеристики. – В гласа му се долавяше учудване. – Не съм си помислял, че ще видя нещо подобно. По принцип ксенобиологът разполага само с данни, събирани на милиарди километри в космоса. А ето, че съм тук. Стоя насред истински образец на извънземна архитектура.