Одиамбо се беше подпрял на лопатката, с която бе повдигнал капака на пода. Под шестоъгълния похлупак се показа черна дупка. В горния край лъщеше металният връх на спускаща се надолу стълба. Шестоъгълната шахта беше прокопана право през аномалията и изчезваше в тъмните ѝ дебри.
– Мислех, че ще си недоволен – подхвърли Стоун, докато се навеждаше, с кацнало на дланта му "канарче". – Сега, когато разбра, че това не е чуждоземна инсталация.
– Уф – въздъхна Одиамбо. – Още няма как да го знаем със сигурност. Всъщност съм по-убеден от всякога, че аномалията е с извънземен произход. Независимо от следите от човешка намеса.
Стоун хвърли поглед на Одиамбо, за да се увери, че не се шегува. Изглежда, че беше сериозен. Стоун дръпна ръка изпод блещукащото "канарче". То увисна за миг и започна да се спуска в шахтата. Останалите дронове продължаваха да изучават голямото помещение.
– Предполагам, че ще открием… – поде Стоун.
Пищенето на високоговорителя стресна всички, но най-вече Пенг У. Тя извика изплашено и притисна маската си с ръка. Докато изучаваха подземията напрежението ѝ бе продължило да расте до степен, че под окото ѝ се появи нервен тик. Трупаният с години емоционален самоконтрол, изглежда, се пропукваше под тежестта на мисията и нейните тайни.
Вграденият в стената на един от шкафовете миниатюрен говорител оповестяваше тревога на максимално усилване.
– Внимание – добави глас с тенекиен оттенък. – Не зная дали ме чувате, но по мои изчисления би трябвало да сте в контролната зала. Ако е така, добра работа, Ниди.
Учените се спогледаха объркано.
– Това е Софи Клайн, нали? – попита Стоун.
Ведала можеше само да кимне.
– Случилото се е инцидент. Никой не трябваше да пострада.
Гласът на астронавтката кънтеше из помещението, прекъсван от статичните шумове. Стоун и Одиамбо оставиха отворените си раници при шахтата и се присъединиха към Ведала, която стоеше близо до пулта.
Пенг У закрачи напред-назад.
– Не – заговори тя. – Не, не, не. Това не е добре. Тя работи с тях.
С раздвоено внимание Ведала завъртя учудено глава към Пенг. С тях?
Клайн продължаваше едностранния си монолог от говорителя.
– Не мога да ви обясня какво съм постигнала. А и вие никога няма да разберете моите основания. Но това, което искам да знаете… е, че става въпрос за доброто на човечеството.
Пенг се огледа слисано, после каза:
– Трябва да се махаме оттук. Тя не е на наша страна. Опасна е.
Пенг се обърна да си върви и се сблъска с малка тъмна фигура, спотаена зад бръмчащата турбина. Тупа падна на земята. Беше се омотал с ризата и приличаше на дух. Изплашената Пенг вдигна крак за удар, но момчето изпълзя назад, а мачетето му звънна на пода. После се изправи, задъхано под светлината на няколко дрона.
– Тупа! – извика Стоун.
Пенг остана загледана с изцъклен поглед, а Стоун изтича при момчето и го сграбчи в обятията си.
– Добре ли си? Какво правиш тук?
– Здравей, Джамейс. – Хлапето се ухили.
– Казах ви, че трябва да се махаме – викна настойчиво Пенг. – Веднага. Всички.
Като бивш войник Пенг очевидно вече бе доловила скритата заплаха в думите на Клайн. Увереността ѝ нарастваше с всяка произнесена дума, отекваща в стените на подземието.
– Предупредих ви да стоите настрана. Предупредих ви всички. Не го забравяйте.
Пенг се завъртя бавно и огледа останалите с широко отворени очи над лъщящата маска.
– Веднъж вече се опита да ни убие. Ще го направи отново. Смятам да поискам евакуация. Още сега.
Ведала разпери ръце в опит да успокои Пенг.
– Това е невъзможно. Тя е на орбита. Искам да запазиш…
И в този момент разнебитената турбина направи опит да заработи отново. Беше се самоизключила при взрива, но сега, изглежда, някой бе прекъснал дистанционно действието на защитата. Подът започна да се тресе застрашително.
– Сбогом, екип – чу се през статичния шум, докато турбината бързо набираше скорост, огласяйки всичко с ужасяващо стържене.
От разцепената обшивка заструи черен дим.
– Пристегнете маските! – извика Ведала и заотстъпва към купчината раници при отворената шахта. Одиамбо, Стоун и Тупа се присъединиха към нея. Съборена на колене от сътресението, Пенг беше стиснала отчаяно глава.
– Хайде, Пенг! – извика ѝ Ведала.
Пенг се изправи и като следваше инстинкта си на военен потърси най-очевидния изход. Единственият сигурен път навън бе през помещението и черната димна завеса, която се спускаше над виещата турбина. Рискован маршрут, но Пенг бе уверена, че ще се справи. Ако някой можеше да се измъкне, за да потърси помощ за останалите – или поне да организира евакуация на техните трупове, – това трябваше да е тя.