– Значи случаите на зараза не са част от нейния план – предположи Ведала. – Но каквото и да е правила или се е опитвала да направи… вече е излязло извън неин контрол. Тази инсталация продължава да се разраства – и ако някоя страна реши да хвърли бомба върху нея, ЩА-3 може в края на краищата да погълне целия свят.
– Безславният сценарий F – каза Стоун. – Унищожаване на планетата.
Кенийският ксено-геолог опря длан на стената и после я дръпна. Кожата му бе покрита с влага.
– Тунелът ни отведе под езерото. Каквото и да използва електричеството… се намира под водата.
Веднага щом осъзнаха думите му членовете на групата почувстваха някаква неуловима тежест. Стоун можеше да си представи стотиците хиляди тонове вода, оказващи натиск върху дъното и процеждащи се на малки капчици през сиво-зелената стена.
Изправен на пръсти, Тупа зашепна на бръмчащото "канарче". Устройството завъртя камера към него и момчето махна с ръка. В отговор дронът се издигна и се насочи към Джеймс Стоун.
Механичният му глас произнесе преведените думи:
– Трябва тръгва сега.
Ведала вдигна обезпокоено глава към шахтата, но капакът лежеше неподвижно на мястото си. Нямаше и следа от заразния дим. Тя подуши само влажен въздух и металния мирис на аномалията.
– Трябва тръгва сега – повтори Тупа, имитирайки английските думи на дрона. Махна отново с ръка и доближи "канарчето".
– Има рев – преведе металната птица.
Рев? – попита Ведала, но Одиамбо я сгълча да замълчи. Беше затворил очи, с лице, вдигнато към тавана.
Заслушан.
– Вода – рече след секунди. – Идва насам.
ДОБРЕ ПОДГОТВЕНИ ПЛАНОВЕ
Доктор Софи Клайн не се безпокоеше особено от това, което ставаше долу. Макар да си даваше съвсем ясна сметка за последствията от скорошните си действия, колебанията на мозъчните ѝ вълни (измервани чрез мозъчно-компютърния интерфейс) оставаха в границите между 8 и 12 херца – така нареченият алфа-стадий, отговарящ на състояние на спокойна бдителност.
Животът на останалите членове на екипажа вече не я касаеше.
Клайн бе само на минути от постигането на една цел, за която бе мечтала години. Беше пожертвала семейство и приятелства и бе посветила всеки един съзнателен момент, за да достигне точно тази точка от времето и (най-вече) пространството. И беше прекарала целия ден съсредоточена върху последния опит.
Час след час МКС продължаваше да набира скорост и нямаше нищо, което да може да я спре. По данни на Центъра за управление тя бе подминала с десет хиляди мили обичайната си орбита. Вече бе твърде късно да бъде върната.
Невъзможно е да се извърши точна реконструкция на умствената нагласа на една личност дори ако притежаваш мозъчно-компютърния ѝ отпечатък. Въпреки това разполагаме с уникалните подробни записи на невронния статус на Клайн през тези последни мигове преди да бъде преустановена връзката. Информация, която заслужава подробен анализ в светлината на това, което Клайн е възнамерявала да направи.
В своите изследвания във Вашингтонския университет прочутият криминален патолог доктор Рейчъл Питман наблюдава определен тип огнище на възбудата, характерно за всеотдайните учени – модел, типичен за невронните характеристики на Клайн. Питман е открила, че по правило учените притежават нисък индекс на забавяне на удовлетворението (ИЗУ) или на очаквания успешен завършек, тъй като често им се налага да изтърпяват години, преди да се радват на заслужените плодове на своята дейност. Мисловният процес на Клайн в този момент се накланя по-скоро към "предчувстваната награда" – модел, при който моралното отвращение от текущите събития изглежда незначително в сравнение с научното постижение.
Способността да отлагаш заслуженото възнаграждение – влагайки огромна увереност в една хипотеза, чието потвърждение ще отнеме години – е това, което бе позволило на Клайн да постига успехи и което я бе заслепило за ужасните последствия от действията ѝ в онези часове.
Тези изводи не целят оправдание, а по-скоро обяснение.
След като си осигури контрол върху Международната космическа станция Клайн отдели безценните четирийсет и пет минути, за да намери и постави Кардиопотока – изпомпващи гамаши, предназначени да преразпределят кръвта от долната част на тялото към главата. Докато са в микрогравитация, астронавтите често съобщават за "замъглено" мислене, сякаш са изправени на главата си. Целта на гамашите е да притискат мускулите на долните крайници и да подобряват циркулацията на кръвта, а заедно с това комфорта и мисленето. Ако обаче се използват твърде дълго, могат да доведат до загуба на съзнание и дори до смърт.