НАВОДНЕНИЕТО
От данните, възстановени от последния оцелял дрон, се вижда, че наводнението започва с бучене, което се чува някъде дълбоко в недрата на аномалията, и нараства до оглушителен рев, каращ стените да се разтресат.
Въздухът се изпълни с миризма на влага. По това време под краката им вече течеше студена вода. Тупа бе само неясно очертание в далечината – подтичваше зад блещукащата светлина на самотния дрон и босите му крака шляпаха по земята.
За миг членовете на групата се спогледаха объркано, а челниците им озариха мъглата от ситни капчици във въздуха. После, без да заговорят, те се затичаха в равномерен тръс. Ведала водеше, а Стоун и Одиамбо я следваха. Стоун махна с пръст, увеличавайки докрай светлината на "канарчето". Тунелът пред тях изригна в ослепително бяла светлина.
– Одиамбо? – извика задъхано Ведала. – Това ми прилича на трус. Да не би аномалията да се разраства отново?
– Съмнявам се. По-скоро е някакво водно бедствие – отвърна Одиамбо. – Усещате ли натиска в тъпанчетата? Става, когато много вода изпълва пусто пространство.
Като подтичваше с леко накуцване, Одиамбо извади поредната светлинна пръчка от джоба си и я счупи. По стените на тунела се замятаха зловещи отражения. Изтощените учени се движеха с нарастваща паника и обувките им трополяха оглушително върху мокрия под.
Ревът зад тях набираше сила.
– В сравнение с езерото тунелът представлява огромно стеснение – обясни Одиамбо. – Боя се, че водата ще приижда много бързо.
Тупа тичаше с леки подскоци. Водено от светлината на дрона, момчето бе набрало солидна преднина пред тях. Ала краката му вече затъваха в покачващата се вода. Далече зад него Стоун и Ведала тичаха един до друг; дишаха тежко, но без да забавят ритъм. Водата бе стигнала до глезените им и уплахата прогонваше изтощението.
По-възрастният с двайсет години от тях Одиамбо успя да издържи на темпото през първите пет минути. След това започна да забавя и на лицето му се изписа болезнена гримаса. Въпреки оглушителния рев и покачващата се студена вода тялото му просто не можеше да издържа на темпото – със или без адреналин.
Докато водата бавно се доближаваше до коленете му, възрастният учен вече си даваше сметка, че ако иска да оцелее, трябва да се добере до другия край на тунела.
Ако, разбира се, такъв съществуваше.
По някое време Стоун се обърна да провери как е, но Одиамбо му махна с ръка да не спира.
– Бягай! – извика му задъхано. – Ще ви настигна!
Стоун обаче пренебрегна съвета му и спря. Подхвана кениеца през раменете и му помогна да ускори ход. Ведала не бе забавила, опитвайки се да настигне Тупа. От време на време, когато поглеждаше през рамо, Стоун мярваше блясъка в очите ѝ.
Скоро калната вода вече достигаше до бедрата им. Учените пристъпваха мъчително сред хаос от пресекливо дишане, шляпане и метално ехо. Светлините от фенерите им се местеха трескаво по мокрите стени.
Изведнъж отпред долетя вик.
– Тупа! – изкрещя Стоун, разкъсван между възрастния учен и момчето.
– Джамейс! – отекна гласът на момчето някъде отдалече.
Без да пуска Одиамбо, Стоун се сети да погледне окачения на шията му монитор. От пратения от дрона образ веднага разбра защо Тупа е извикал. Момчето бе стигнало края на тунела.
И там, в мрака, се издигаше метална стълба.
Одиамбо се бе оказал прав за бързината на наводнението. Водата вече клокочеше около долните стъпала на стълбата. Тупа се изкатери чевръсто нагоре. На върха го чакаше още един капак.
Тупа го натисна с ръка, но капакът не помръдваше.
Стоун си пое дъх и извика на полускритата в сумрака пред тях Ведала:
– Ниди! Капакът горе е залостен! Тупа не може да се изкатери!
– Ясно! – извика Ведала, която вече наближаваше стълбата.
Стоун и Одиамбо я следваха, борейки се с усилващото се ледено течение. Възрастният учен трепереше неудържимо и дъхът свистеше през стиснатите му зъби. Тялото му бе на предела на силите си. Но въпреки това той се държеше за Стоун и продължаваше с мрачна решителност.
Ревът поутихна. Отслабна и плясъкът на вода.
Двамата захвърлиха раниците. Имаха чувството, че се движат през студено разтопено олово, върху безчувствени крака и с подгизнали и тежки дрехи. Единствената топлина бе от стиснатите им ръце, но и тя бързо изчезваше.
– Стоун – изхриптя Одиамбо. – Вярно е, че хората трябва да овладеят огъня. Иначе няма как да оцелеем. Но този огън… той не е наш. – Одиамбо го придърпа за ръката и втренчи очи в неговите: – Този огън е на боговете.