– Спри – отвърна Стоун и дръпна ръката си. – По-късно ще философстваме. Краят е съвсем близо.
– Боя се, че е твърде далеч – отвърна задъхано Одиамбо и кимна към черната вода. – За мен, но не и за теб.
Стоун не забавяше ход.
В другия край на тунела Ведала бе стигнала стълбата. Тупа се бе вкопчил в един от металните пръстени. Над него имаше херметически затворен люк. Ведала веднага видя малкия циферблат на стената – люкът се отваряше с код. Тя изкачи следващите две стъпала над момчето, протегна ръка и набра случайна комбинация числа.
След първите четири цифри люкът изписука недоволно.
– Добре – промърмори Ведала. Поне до люка достигаше захранване. Сега вече знаеше, че кодът е само от четири цифри, което им оставяше около десет хиляди възможни комбинации.
Под нея Тупа бе промушил ръка през пръстена. Устните му бяха посинели и той трепереше. Мократа му коса бе полепнала на челото, червената боя от скулите се бе отмила.
Лицето му бе на малко момче, изплашено и премръзнало.
Ведала се наведе, пъхна ръка в чантичката на кръста си и започнала рови вътре. Последният дрон писукаше, предупреждавайки за изчерпване на акумулаторите, и озаряваше стената с избледняваща светлина; хвърляше налудничави сенки, докато се опитваше да избегне сблъсъка с черните води долу.
Ведала най-сетне откри цифровата камера и я включи. Прелисти назад снимките и спря, когато видя първия труп, открит от тях вътре в аномалията, после започна да преглежда образите по-внимателно. Най-сетне увеличи една снимка, за да разгледа по-ясно това, което търсеше – едва различимо разкривено тяло, полуразтворено в пода.
Спря се на табелката с името и идентификационния номер.
… кб… кстейн #23402582
Опита се да доближи с разтреперани ръце камерата до лицето си. Изведнъж апаратът се изплъзна между пръстите ѝ и цопна във водата. Светлинката на екранчето стигна дъното и изчезна.
– По дяволите! – изруга тя.
Междувременно Тупа се катереше по пръстените, за да избегне покачващата се вода, и притискаше мършавото си тяло към крака ѝ. Очакваше ги смърт тук, или спасение през люка над тях.
Ведала затвори очи и се помъчи да се съсредоточи. Пресегна се и набра последните четири цифри от табелката, надявайки се паметта да не ѝ изневери заради завладяващата я паника. Произнесе кратка молитва към Кришна и натисна с пръст бутона за въвеждане.
Устройството изписука почти одобрително и електромагнитната брава изщрака, отключвайки капака.
– Да! – извика Ведала.
Триумфиращият ѝ глас бе погълнат от смаляващото се пространство. Тя погледна надолу и видя, че водата е стигнала почти до тавана на тунела. От Стоун и Одиамбо все още нямаше следа. Тупа бе вдигнал глава и на лицето му се четеше неописуем страх. Беше стиснал зъби, за да овладее тракането им.
Ведала повдигна люка над главата си и изтика Тупа нагоре към непознатото. После се спусна към водата и огледа тясното пространство между тавана и водната повърхност. Вече не можеше да докосва с крака пода, но Стоун и Одиамбо бяха по-високи от нея. Все още можеха да успеят, надяваше се тя.
Под ярката светлина на челника ѝ тунелът се бе смалил до трийсетсантиметров трапец, който се простираше в тъмнината. Никъде не се виждаха зеленикавите отблясъци от светещите пръчки на Одиамбо. Последното "канарче" вече бе последвало Тупа нагоре по шахтата и през отворения капак.
– Стоун! – извика тя. – Одиамбо!
Единственият отговор бе свистенето на влажния вятър, докато покачващата се вода изтласкваше въздуха през отвора. Напрегнала очи към черната повърхност, Ведала си помисли, че мярва слабо блещукане, може би от челна лампа.
Но не беше сигурна.
Навътре в тунела Стоун и Одиамбо подскачаха на пръсти, а водата им стигаше до брадичките. Бяха чули вика на Ведала, но не можеха да си поемат достатъчно дълбоко въздух, за да отговорят. Бяха заклещени в тясното пространство с въздух под тавана.
Нямаше да могат да стигнат навреме.
– Трябва да плуваме – предложи Стоун. – Можеш ли?
– Ще се видим отвъд, Джеймс – отвърна Одиамбо. – За мен беше чест.
Стоун извърна глава и хвърли последен поглед на Одиамбо. Възрастният учен му отвърна с тъжна усмивка. Стоун разбираше, че това е сбогуване. Стисна окуражително Одиамбо за рамото под водата и си пое дъх, притиснал устни към тавана. След това се гмурна и започна да рита с крака. През първите няколко секунди усещаше присъствието на Одиамбо зад себе си.
След това всичко се изгуби в паническото пулсиране на изпразнените му дробове, смразяващия студ и непрогледната чернилка на водата, както и в периодичните допири до стената на тунела. Стоун продължи да плува бясно, докато в полезрението му не изникнаха светещи точки.
Най-сетне пръстите му докоснаха метал – стълбата. В същия миг усети нечия ръка да го сграбчва за яката и да го вдига нагоре. Мярна пред себе си лицето на Ведала, пое си въздух с хриптене и се закашля. След това се отпусна на металния под.
Ведала остана приведена и загледана в черната вода под тях, стиснала устни. Все още изпитваше надежда.
– Хайде, Харолд – промърмори. – Плувай, старче.
Петнайсет секунди. Трийсет.
Водата стигна до ръба на отвора. Ведала почака, докато не започна да прелива. След това повдигна неохотно капака, спусна го върху отвора и го залости. Заслушана в мъчителните спазми на Стоун, тя усети, че по бузите ѝ се стичат топли струйки.
Доктор Харолд Одиамбо издъхна приблизително в 23:10 КУВ, на четвъртия ден от началото на експедицията. Причината за смъртта му бе мозъчно увреждане от недостиг на кислород вследствие на удавяне. Той беше третият член на екипа на "Горски пожар", загинал при ужасни обстоятелства.
За съжаление нямаше да е последният.