След това всичко се изгуби в паническото пулсиране на изпразнените му дробове, смразяващия студ и непрогледната чернилка на водата, както и в периодичните допири до стената на тунела. Стоун продължи да плува бясно, докато в полезрението му не изникнаха светещи точки.
Най-сетне пръстите му докоснаха метал – стълбата. В същия миг усети нечия ръка да го сграбчва за яката и да го вдига нагоре. Мярна пред себе си лицето на Ведала, пое си въздух с хриптене и се закашля. След това се отпусна на металния под.
Ведала остана приведена и загледана в черната вода под тях, стиснала устни. Все още изпитваше надежда.
– Хайде, Харолд – промърмори. – Плувай, старче.
Петнайсет секунди. Трийсет.
Водата стигна до ръба на отвора. Ведала почака, докато не започна да прелива. След това повдигна неохотно капака, спусна го върху отвора и го залости. Заслушана в мъчителните спазми на Стоун, тя усети, че по бузите ѝ се стичат топли струйки.
Доктор Харолд Одиамбо издъхна приблизително в 23:10 КУВ, на четвъртия ден от началото на експедицията. Причината за смъртта му бе мозъчно увреждане от недостиг на кислород вследствие на удавяне. Той беше третият член на екипа на "Горски пожар", загинал при ужасни обстоятелства.
За съжаление нямаше да е последният.
АКТИВАЦИЯ
За жалост подробностите от последния експеримент на Клайн не можаха да бъдат възстановени. Камерите на борда на лабораторния модул на "Горски пожар" бяха откъснати при преднамерения пробив, а РЗА4 бе преустановил излъчването на видеосигнал. Съществуваха само записи от мозъчно-компютърния интерфейс на Софи Клайн, но те бяха твърде сложни, за да реконструират с точност действията на Робонавта.
Анализаторите разполагаха само с подскачащи кадри от записите на другите двама астронавти на борда на МКС. Затворени от часове, Юрий Комаров и Джин Хаманака бяха неволни свидетели на случващото се от мястото на тяхното временно изгнание в сервизния модул "Звезда".
Джин Хаманака бе увиснала пред най-големия люк, обърнат към Земята, трийсетсантиметров прозорец в главното работно помещение. Тя беше стройна астронавтка с черна вързана на опашка коса, известна сред колегите си от Японската космическа агенция с прословутия си силен смях. Сега обаче, докато не спираше да изпраща сигнали за помощ, не ѝ беше до смях. По това време лъчът вече бе значително отслабнал. И което бе по-обезпокоително, самата Земя, изглежда, се бе отдалечила. Международната космическа станция продължаваше да се ускорява и да набира височина.
Ниският брадат Юрий Комаров бе заел позиция от другата страна, пред едно частично разглобено стенно табло. През последните няколко часа се опитваше да измайстори работещ предавател от части, измъкнати от спомагателните системи, ала без особен успех.
Като предпазна мярка и двамата бяха облекли леките скафандри. Бяха решили, че най-важното е да се вземат предпазни мерки. Трябваше да са в готовност за бързо прехвърляне в космическия кораб "Союз" и аварийно кацане въпреки високия риск от диверсия.
Оцеляването им в тази ситуация изглеждаше не особено вероятно.
Тъкмо по тази причина Комаров бе включил персоналната си видеокамера. Беше я пуснал на запис и я остави да се рее свободно из модула. Надеждата му бе, че в случай на най-неблагоприятно развитие на събитията разследващите поне ще разполагат с видеоматериал.
Щрак-щрак-щрак-щрак-щрак-щрак.
– Защо вече не престанеш с това? – извика Комаров през рамо. Потрепваше при всяко прищракване на бутона на лазера. – Те знаят, че сме в беда. Виж колко се отдалечихме от дома.
Хаманака сякаш не го чу.
Изминаха трийсет секунди, накъсвани от равномерното потракване на лазера. Комаров вдигна раздразнено глава. Тъкмо понечи да заговори, когато внезапно целият модул се разтресе. Носещите конструкции на МКС вибрираха, а слънчевите панели пърхаха като огромни крила.
Комаров стисна разтревожено устни, сграбчи камерата и се тласна към Хаманака.
– Какво е това? Какво става?
Хаманака извърна глава към него – лицето ѝ беше пребледняло, устните ѝ трепереха. Тя вдигна ръка пред устата си.
– Джин? – викна Комаров.
Погледът ѝ отново се насочи към илюминатора. Комаров я отмести внимателно с ръка и опря лице в стъклото.
"Какъв е този облак? – чува се гласът му на записа. – Защо става… по-тъмен. Това е, о, господи?"
Комаров се обърна към Хаманака, като мърдаше беззвучно устни. Японката вече бе успяла да се съвземе. Смръщила вежди, тя обмисляше последствията от видяното.