Учените бяха твърде изтощени, за да изследват помещението. Експедицията им беше провалена. Почти бе сигурно, че са обречени на гибел. Единственият въпрос бе колко бързо ще настъпи краят. Облегнат на Ведала, Стоун бе прегърнал момчето през раменете. Въпреки тревогите им тримата постепенно потънаха в дълбок и неспокоен сън.
Събуди ги дневна светлина.
– Джеймс – прошепна Ведала. – Погледни.
Джеймс премигна и едва сега осъзна, че може да разгледа помещението, в което се намираха. От един шестоъгълен отвор в тавана падаше сноп ярка светлина. При други обстоятелства светлината щеше да му се стори приглушена, но след толкова дълго време в непрогледен мрак Стоун я намираше за почти непоносима. Тупа бе изпълзял встрани и се озърташе.
– Отвор в тавана? – попита Стоун. – Но как? Нали сме под езерото!
– Нямам представа – отвърна Ведала. – Това място е наистина странно.
Стоун присви очи и се огледа. И тук, както навсякъде в аномалията, всяка повърхност бе покрита с тъмнозелената материя на ЩА-3. Стаята бе шестстенна, точно в средата ѝ се издигаше шестоъгълна колона и излизаше през отвора в тавана. Около тази колона от стандартни материали като стъкло и стомана бе построена някаква платформа.
– Прилича на катедрала – промърмори Стоун, докато се протягаше. Гласът му отекна в тавана и за миг усещането бе почти религиозно, като в катедрала. Ала чувството бе пронизано и от дълбок страх.
– Какво може да е това?
– Вероятно това, което бентът трябва да захранва с ток – отвърна Ведала. – Освен турбините това са единствените земни материали.
Стоун приближи стоманената платформа. Нечия топла ръка улови неговата и когато наведе глава, той видя, че до него е застанал Тупа. Момчето бе преживяло доста неща през последните дни, но в този момент на лицето му се четеше само любопитство. Импулс, който Джеймс Стоун споделяше. Двамата заедно тръгнаха към центъра на помещението.
Платформата имаше решетъчен под и обгръщаше напълно шестоъгълната колона. По краищата ѝ бяха монтирани стъпала, виждаха се и скоби за ограда, която още не бе поставена. Из помещението бяха разхвърлени дървени сандъци. Някои бяха отворени и празни, други все още увити в брезент, покрит с петна от кал и влага. Изглеждаха сякаш са били спуснати с парашути в джунглата заедно с останалото оборудване на електростанцията.
– Каквото и да е това – заяви Стоун, – не е завършено.
Ведала вече бе застанала на платформата. Вдигна глава, сякаш обзета от благоговение, и погледна към отвора в тавана. За един миг Стоун си помисли колко е хубава, уловена от мъждивата светлина, която се стелеше отгоре, с усмихнато лице под кичур червеникавочерна коса.
– Какво виждаш? – попита той и пристъпи към нея.
– Нещо, което досега не е съществувало на планетата – отвърна тя.
Стоун се присъедини към нея на платформата и вдигна очи.
Шахтата и колоната в нея се проточваха нагоре на разстояние от почти миля. На върха се виждаше яркосинята точка на небосвода.
– Как… – почна Стоун, но млъкна.
– Вероятно е израснала с останалата част от аномалията – отвърна Ведала.
Над отвора премина петънце облак и те почувстваха, че в помещението стана по-студено. Ръцете им се докоснаха. Изправени един до друг двамата учени мълчаливо съзерцаваха тази чудна конструкция.
– Джамейс – обади се Тупа.
Момчето бе седнало в един стол с колелца пред едно контролно табло. Таблото бе монтирано на стената като продълговато бюро и излизащият от него сноп кабели стигаше до централната платформа. Двамата неволно пуснаха ръце и отидоха при момчето.
– Това е пулт – каза Ведала и плъзна ръка по металната повърхност. Огледа разпръснатите копчета и ръчки и се намръщи. Накрая се пресегна, натисна едно копче и премести близката ръчка.
Таблото се освети и започна да бръмчи. Тупа отскочи, но се засмя, когато столът улови движението му и се плъзна през помещението.
– Има захранване – каза Ведала. – Може би платформата се върти като центрофуга? Или кулата е нещо като комуникационна антена?
– Не ми прилича на това. – Стоун поклати глава. – Защо ѝ е толкова много електричество? Защо трябва да строиш инсталация с тегло милиони тонове и да я оставяш под езерото? Не виждам никакъв смисъл. Може би Одиамбо щеше да знае…
Млъкна, спомнил си прощалното стисване на ръце и усещането, че губи приятел в студените черни води.
– Всичко е наред – опита се да го успокои Ведала. – Скоро ще разберем. Кой по-добре от нас?